— Откъде го измисли, че там има някой? — прозвуча внезапно млад присмехулен глас.
Краката ми омекнаха като памук и трябваше да седна на издадената навън основа на тубуса.
— Откъде?! Слухът ми е добър… — отвърна не много уверено баритонът и аз едва не се смъкнах на пода омалял.
Познах ги и двамата! Та как да не позная треньорите си, които ме обучаваха снизходително да се преобръщам на главоломните тренажори. Неотдавнашните ми партньори, които се опитваха да ме запалят по веселата игра на домино — „марсианска мелница“!…
Притежателят на присмехулния глас бе младият десантчик Украин Степченко, чиято неуморна язвителност бе отразена вярно в прякора му — Оцета. Баритонът с дрезгав тембър принадлежеше на Руслан Бугримов, десантчик с такова мощно телосложение, което го открояваше даже сред колегите му. Вероятно затова на „Лунна дъга“ Руслан бе получил твърде авторитетния сред „дивите котки“ прякор — Буцата. Интересно е да се отбележи, че космодесантчиците обожават прякорите. Своенравността на фолклорните явления в бита на космонавтите, както вече казах, винаги ме е занимавала. Но размишлявайки върху произхода на прякорите, дойдох до убеждението, че те възникват не толкова на почвата на любовта към словотворчеството, колкото по утилитарни причини. Космодесантните части в наше време по принцип са интернационален конгломерат: много често фамилията на един или друг десантчик е или труднопроизносима за колегите му, или се среща много често. Прякорите са друго нещо: те са достъпни за превод на който и да е език и почти винаги съдържат в себе си известна намекваща информация по отношение индивидуалните качества или наклонности на своя носител. Например имахме на борда един Дарел Петардата. Смисълът на прякора му е ясен, мога само да добавя, че Нортън отстрани този десантник за твърде голямата му избухливост. Прякорът Ян Веслото отразяваше спортните увлечения на десантника Ян Домбровски. А прякорът на самия командир на десантната група — Лунния Дейв — прекрасно характеризираше професионалната ориентация на Дейвид Нортън.
И така, аз познах двамата десантници по гласовете им и, разбира се, почувствувах голямо облекчение. Но какво им беше дотрябвало на Оцета и Буцата във физико-химическата лаборатория? При това в тази непрогледна тъмнина?! Канех се вече да стана и изляза от прикритието си, но фенерчето плисна нервна светлина — пак в посока към мен — и това ме накара да не мърдам от мястото си. Колебаех се. След като веднъж бях пропуснал момента да отговоря на запитването, не исках вече да бъда забелязан.
Фенерчето угасна. Чу се баритонът:
— Може пък да ми се е сторило… Като че ли фиксаторът щракна.
Гласът на Оцета отвърна:
— Глупости! Щяхме да видим светлина през вратата.
— Осветлението може и да се изключи — забеляза съвсем основателно Буцата.
— Е, и? Тебе какво те засяга? — Чу се как изскърца амортизаторът на лабораторната табуретка. Нещо тихичко шумолеше и бълбукаше — най-сетне се сетих, че това е смесителната камера на активатора.
— Нищо не разбираш — каза Буцата. — Разхождат си се тук всякакви… Вечер…
— Привидения — добави присмехулно Оцета и се засмя, а аз си помислих дали нямат предвид мен и Баката:
Оцета продължи весело и лениво:
— Чувал съм я тази история, ами как… Приказка за десантчици на средна възраст.
— Чул си сплетни — каза солидно Буцата.
— Точно така. Ян Веслото обича да си прави шеги. Пусна ни мухата за чужденец на борда, ние му повярвахме безпрекословно, а той после така ще ни се присмива…
— Ян няма нищо общо с това — възрази Буцата. — Чужденеца го е видял Ранд, а на Ранд аз му вярвам…
— Аз пък не му вярвам. Ако той е видял нещо в просъница, защо аз трябва да му вярвам? Не, мили мой, няма го майстора! Чужденец ли си срещнал? Хвани го за ръкава, доведи ми го, покажи ми го — тогава ще ти повярвам. Така ли е?
Лабораторията се изпълни със звуковата вълна на една въздишка.
— Е, какво дете си още, Оцете… Ти не можеше да се бръснеш както трябва, когато ние с Ранд пробивахме със сонди венерианските скали. Разбра ли?
Отговор не последва. Оцета мълчеше, изглежда, потиснат от безспорния аргумент. Разговорът, на който станах неволен свидетел, ме доведе до състояние на пълно вцепеняване. В друга ситуация положението на страничен слушател в края на краищата щеше да стане нетърпимо за мен и аз чисто и просто щях да изляза, с риск дори да попадна в светлия кръг на фенерчето. Но сега не мислех за това… Не само че нямах възможност да изляза достойно, но сега на всичкото отгоре нямах и право да го сторя. Смътните ми подозрения, че на кораба не всичко е наред, обещаваха да се оформят в система…