Да си призная, при последните думи на десантчика, изтръпнах. Без сам да забележа, съм станал на крака. По-нататък слушах изправен.
— Сутринта срещнах Ранд на закуска — продължаваше Буцата. — Гледам го — един такъв вял. Очите му уморени, зачервени. Питам го да не би случайно да е болен. Той само махна с ръка. Седи на масичката срещу вратата, нищо не яде, оглежда изпод вежди всеки, който влиза, и с пръстите си машинално обръща наопаки еластичната чаша. Седнах до него и му взех чашата. „Докладвай каква муха те е ухапала — му казвам, — или сам ще се заема с теб и ще ти уредя набързо една приятна среща с Чука — ти ме познаваш поне!“ Видя той, че няма къде да мърда. Разказа ми… Мислих, мислих, нищо свястно не измислих и го посъветвах да изложи всичко на Нортън. Ранд се усъмни: „Дали ще ми повярва? Аз — казва — съм нов човек в тая група…“ — „Дали ще повярва, не зная — казвам — но трябва да му разкажеш. Всички сме нови тук…“ Така и решихме. Разотидохме се по тренажорите си и цял ден повече не видях Ранд. Срещнахме се вечерта и аз го попитах: „Как е?“ Той само махна с ръка, — с една дума, лошо! „Разказа ли на Нортън?“ — „Разказах“ — „Е, и?“ — „Ами нищо. Не ми повярва, разбира се. Е, изслуша ме внимателно, но някак си мрачно, с неудоволствие. И сам можеш да се досетиш какво ме посъветва. Върви — каза — при Чука. Нека те почука с чукчето си по коленете и под черепния ти капак да надникне за всеки случай…“ — „Добре — казах на Ранд, — не се разстройвай. В такъв случай плюй на всичко и забрави. В края на краищата не е наша работа да ловим корабните пътници без билети. Още повече че това не интересува началниците. Пък и ние не сме стопани на кораба, а нещо като платено приложение. А когато чужденецът се покаже открито, аз ще отида лично при Нортън и за недоверието му към своите момчета… Изобщо ще имаме сериозен разговор.“
— Може би Ранд просто се е пошегувал с теб? — изказа ново предположение Оцета.
— Чувал ли си Ранд с някого да се е шегувал? — строго и дори някак тържествено го попита Буцата. — Поне един-единствен път?
— Да, така е.
— Видя ли! Ранд не е Веслото, не обича да се шегува.
— Между другото… Откъде знае Веслото тази история?
— После разбрах откъде… Ранд, естествено, искал да поговори с Нортън на четири очи: избрал момент, когато спортната зала се изпразнила, и помолил Нортън да остане за малко. А пък Веслото този ден си поскачал малко, изстрелял се на най-горния батут и се умълчал там. Лежал си като на плажа и си почесвал носа. На Ранд и на Нортън и през ум не им минавало, че в залата имало трети човек. Поговорили си… Веслото, разбира се, не пропуснал случая вечерта да ви позабавлява. Жалко, че тогава не съм бил на „мелницата“… После го притиснах до стената, ала вече беше късно. Но какво да го правиш? Подвижен бюлетин за последни новини…
— Ами ти защо не си отишъл тогава там? — полюбопитствува Оцета. — Сигурно си преследвал чужденеца?
— Много ми е притрябвал!… Нямах настроение, затуй не отидох.
— И Чука престана да идва при нас… — каза Оцета с такава интонация, сякаш ме виждаше в тъмнината през корпуса на неутринния микроскоп. Аз бавно се свлякох надолу и седнах.
— Чука не признава „мелницата“ за игра — каза Буцата.
— Там е работата, я!… А от спорт пък се увлича твърде много…
— Че кой тук не се увлича от спорт? Дори нашите учени — и те не пропускат нито едно занятие. Вчера един от тях тренираше овчарски скок — тича презглава и ако не бях се отдръпнал навреме, щеше да улучи с края на пръта устата ми. Трябва да се пазим, когато те са в залата.
— Учените не играят на „мелница“ — знаеше си своето Оцета, — а Чука играеше. И то смело, макар че играта му беше скучна. Май душеше нещо, не може да бъде друго…
— Сигурно… — съгласи се Буцата. — Винаги съм се страхувал, че ако той научи за чужденеца, яка му душа на Ранд. Ще го извика в кабинета си, ще го почука по коленете и ще го изпрати в резервите. Или ще измисли нещо по-лошо… Но, изглежда, няма да научи.
Седях върху неудобно издадената подставка на микроскопа, стисках в дланите си горещите си бузи и бях готов да потъна в земята от срам. Сега, когато бе съвсем очевидно, че аз съм най-големият глупак в тяхната весела компания, присъствието ми тук стана крайно непоносимо. Естествено, разбирах колко е важно да се измъкна от помещението тихо и незабелязано и се мъчех да измисля по кой начин да изчезна, но не можех. Проклетият фиксатор на ключалката разваляше всичко. След разговора за чужденеца десантчиците сигурно бяха нащрек и току-виж ми устроили нелепо надбягване по коридорите. Само това ми липсваше!
Станах, подадох се бавно от укритието си и забелязах в дъното на лабораторията зеленикавосива светлина. Взрях се и на фона на слабия й отблясък видях два силуета — рамене и глави. Единият от силуетите се размърда и баритонът проговори недоволно: