— Готово ли е? Колко още?
— Омръзна ли ти? — попита на свой ред тенорчето на язвителния Оцет. — Останаха три минути. Седи де, не се върти. В инструкцията е казано: щом спре камерата, ще се чуе веднага звънец.
— Правилно ли правим всичко? Няма ли да развалим сместа?
— Правим както трябва, по рецептата. Не се безпокой.
— Късно е, затова се безпокоя. Скоро ще стане двайсет и два, а ние на всичкото отгоре трябва да размазваме тази гадост по батутите… Дали до утре сутринта ще изсъхне, как мислиш?
— До сутринта ли?… След час ще изсъхне. Когато намажем и последните батути, на първите вече ще може да се скача. Ще опитаме ли? Нортън хубаво го е измислил — в тъмнината скоковете са по-интересни.
— Виж какво му се приискало! — измърмори Буцата. — Аз мисля как ще се оправим до безтегловността, а той — ще опитаме ли! Ако не успеем да подготвим спортната зала, Нортън ще ни намаже физиономиите с това зеленило…
— Което е вярно, вярно е — отвърна със смях Оцета.
— Знаеш ли, зеленият цвят май ще ти отива…
— А теб изобщо не трябва да те боядисват. Ти поначало си зелен — и отвътре, и отвън.
Стана ми ясно с какво се занимаваха. Имах късмет! Отстъпих внимателно към вратата, напипах дръжката и замрях в очакване на звънеца. Знаех, че звънецът на сигналния таймер е достатъчно силен и може да погълне тракането дори на сто фиксатора… Сажденочерните силуети на десантчиците също бяха замрели над наблюдателните прозорчета на камерата, в която, както разбрах, Оцета активираше някаква смес от луминесцентни вещества за светеща боя. Химици-десантчици… Саморасли майстори… Намерили отнякъде рецепта и измъкнали, сигурно от хранилището, половината запаси луминофор!
Звънецът иззвъня. Излязох от тъмния кабинет. Затворих след себе си вратата, запалих осветлението. Взех от масата пакета и напуснах лабораторията.
Бях страшно измъчен. Криво-ляво напъхах съдържанието на пакета из фармацевтичните чекмеджета, отидох в каютата си и си легнах рано. Не ми се искаше да размишлявам за резултатите от своето детективско приключение — изглежда, напрежението през последните дни си казваше думата. В главата ми цареше глуха, тревожна пустота, нямаше логически оформени мисли. Заспал съм незабелязано. Сънувах звънеца на лабораторния таймер. Знаех, че непременно трябва да се възползувам от него, но не можех да се заставя да помръдна… Звънецът трещеше и накрая разбрах, че това е зумерът за вътрешна връзка. Без да си отварям очите, напипах афтъра — подвижния екран, който винаги пъхах под възглавницата си в случай на екстрено повикване, — приближих го до лицето си като огледало и едва тогава отворих натежалите си клепачи. На екрана видях физиономията на инженер-домакина. Натиснах с пръст копчето за приемане, за да млъкне нахалният зумер, и с мъка измучах:
— М-м-да… слушам!
— Май че ви събудих? — каза неуверено Баката. — Извинете…
— М-да… тоест, не, нищо… Какво има?
Баката мълча няколко секунди.
— Какво да ви кажа всъщност… Е, общо взето, дванайсетият.
— Къде?
— В акумулаторното отделение. В малкия отсек, където зареждат скафандровите акумулатори.
— Долният ред ли? Нещо ново… Кога?
— Преди около половин час.
— Изчезнал е, разбира се, нали?
— Да.
— Гонихте ли го?
— Н-не…
— Добре. Не е трябвало. Много е възможно да е опасно… Оставете всичко както си е до сутринта и… приятни сънища. От сега нататък „нощната ни патрулна служба“ се отменя. Сутринта ще си поговорим.
Пъхнах афтъра под възглавницата си и веднага съм заспал. Сънувах тъмната студена спортна зала, фосфоресциращите ленти на боядисаните със светеща боя батути. Не бях сам в залата, но другия, втория, не го виждах. Чувствувах, че беше тук — на разстояние малко повече от протегнатата ми ръка, но когато му извиках, той не се обади и аз изпитах ужас. „Не се преструвайте — му казах. — Вие сте тук, съвсем наблизо, зная…“ Той се разсмя и това ме озадачи. „Великолепно сте го измислили — каза с гласа на Нортън, като прекъсна внезапно смеха си. — В тъмнината се скача по-добре… Да опитаме ли?“ — „Не се преструвайте — повторих аз. — Вие не сте Нортън. Вие сте… вие сте чужденец! Защо чупите екраните?“ — „Защото, когато чупим екраните, ние, чужденците, ставаме повече. — Изсвири и извика: — Ей, чужденци!“ И от батутите, като пресичаха светещите линии, един след друг започнаха да скачат черни призраци… Събудих се целият в студена пот.