Влязох в командната кабина. Рядко ми се случваше да идвам в нея, обаче не съжалявах, защото тук се чувствувах странно несигурно и неуютно. В друга ситуация необикновено осветеното яйцевидно помещение би могло да изглежда привлекателно, но достатъчно беше само да прекрача прага му и моментално попадах във властта на ужасно правдоподобната илюзия, че излъчващите светлина вътрешни стени на кабината по дебелина и здравина не се отличават от естествената яйчена черупка, че зад крехките стени няма други помещения, че я няма надеждната обвивка на кораба и че няма нищо… С една дума, кабината-яйце си виси в пространството, сама в звездните далнини. Тази илюзия, разбира се, се създаваше от големия панорамен екран, който заемаше повече от една трета от помещението — половината вдлъбнат таван, почти половината от страничните стени и цялата предна част. Стараех се да не правя резки движения. С разума си разбирах, естествено, нелепостта на опасенията си, но… Май че тук ще бъде уместен един мислен експеримент-аналогия. Да вземем празна черупка от кокоше яйце, една трета от която е счупена от горно предно продупчване, да я поставим например на върха на иглата на някое високо здание и в безоблачна и безлунна нощ да я осветим отдолу със силни прожектори. Сега остава да си представим какво би чувствувало миниатюрното, голямо колкото мравка човече, което неочаквано се е оказало там, на главозамайващата височина, в несигурно уравновесената и прозираща черупка, обърната с продупченото място към звездното пространство. Ето приблизителния спектър на моите усещания… Не е много приятно да правя подобни признания, но осъзнавайки ценността на тази информация за специалистите космопсихолози, не намирам, че трябва да я пазя в тайна.
По същата причина няма да скрия, че двете съседни кабини — командната и пилотската — пораждаха у мен къде-къде по-сложни усещания. Особено пилотската. Ако командната кабина може да се сравни с отворена отгоре и отпред яйцеобразна каросерия от типа на кабриолетите, то при пилотската положението е по-друго. Задната й стена е като едно бяло петно, от което излизат две дълги матовобели ленти… Това е всичко. Две широки ски, подаващи се от носовата част на кораба навън, в звездния простор. В пилотската кабина бях надниквал три пъти, без нито веднъж да се реша да вляза — толкова бях потиснат от илюзията, че вратата й е отворена в открития Космос. Не, по-добре порцеланово-крехкия космически „кабриолет“ отколкото тези две „светещи ски“ над глъбините на звездния океан… В командната кабина поне имаше някакви мебели: меки кресла и маса, приличаща на голям прозрачен торшер с подставка, в която припламваха светлинни сигнали; полуовалът на приборните панели с успокоително позната разцветка обхващаше стените на височина на човешки гърди. В пилотската нямаше нищо подобно. Единственото, на което можеше да се спре тук потиснатият от звездната безбрежност поглед, бяха двата съединени един с друг ложемента за първия и втория пилот — два метални паяка, сякаш замрели на върха на „ските“ пред скок в бездната, подвили под себе си телескопичните лапи на амортизаторите. По време на движение с крайцерска скорост ложементите са празни — цялото управление на полета е съсредоточено в командната, кормилната и навигационната кабина, но при маневриране пилотите идват да работят тук и от подлакътниците на ложементите щръкват ръчките на маневрената тяга. Макар основната част от работата да е поверена на уредите, тези дежурства биват понякога продължителни и напрегнати — пилотите ги наричат „ход на слонски бивни“. Да, илюзорната картина, която аз възприемах в „ски“ вариант, стопаните на кабината виждаха в друг асоциативен ракурс. Беше им интересно, виждате ли, да си представят своя трудов процес като яздене върху бивните на слона-кораб, насочени в звездната перспектива. Това ми се струва любопитно в психологически план… Впрочем аз се отклоних малко от темата и се връщам решително към нея.
Капитанът, както се бяхме уговорили, ме чакаше в своята разкошна кабина тип „космически кабриолет“. Беше сам, което напълно съответствуваше на етикета на конфиденциалния разговор. Наистина понятията „чакаше“ и „сам“ се нуждаят от известно уточняване на смисловия им оттенък, тъй като Молчанов бе изцяло погълнат от разпоредителен разговор с трима абонати едновременно. Ставаше дума за фокусировката на някаква „корона“ на някакъв „камер-инжектор“ някъде в недрата на главния реактор на кораба. Най-после Молчанов ме забеляза, погледна часовника си, направи жест на извинение и обяви край на разговора с абонатите. Почувствувах остро несвоевременността на визитата си, но нямаше какво да правя. Капитанът ме гледаше очаквателно в очите. Рапорт даден, рапорт приет. Кратка размяна на делова информация, предложение да седна, от което не се възползувах. И отново този очаквателен поглед.