Но аз, повтарям, нищо не знаех за това и като слушах в командната кабина резките думи на капитана, се мъчех да си представя истинската причина за скандалното произшествие. В едно бях сигурен: Баката беше честен, искрен човек и просто беше нелепо да бъде заподозрян в умишлено нарушение на общоприетите норми на морала и етиката. Изказах това свое убеждение на капитана и добавих, че ако си дадем труд да разберем мотивите на вчерашната „простъпка“ на механика, няма да открием в тях нищо осъдително, още по-малко злонамерено. Напротив, би трябвало да оценим безкомпромисността и мъжеството на човека, който е бил принуден да води неравна борба с един необикновено хитър и ловък противник.
— Добре, да кажем, че си позволя да се усъмня в съществуването на „диверсанта“ — възрази капитанът. — Но чисто служебните пропуски на инженер-домакина и вчерашната му клоунада са за мен напълно реални факти. И то толкова реални, че аз действително съм принуден да им дам оценка. Наистина обратна на тази, която предлагате вие.
— В такъв случай — казах — аз съм принуден да ви заявя: отговорността за вчерашния скандал, какъвто и да е бил той, лежи върху мен, тъй като именно аз съм инициаторът на това патрулиране всяка вечер из коридорите и битовите отсеци. Наистина днес сутринта ние с инженер-домакина бяхме решили да прекратим всякаква самодейност и да ви предадем получената информация. Не можах да ви убедя да вземете необходимите мерки… Жалко. Откровено казано, аз съм разочарован.
— Но и аз съм в недоумение — каза сериозно капитанът. — Не разбирам вашата настойчивост. Мога ли да забраня на Ранд Палмър да развлича приятелите си с приказки за някакъв чужденец?!
— Имам впечатлението, че говорим на различни езици… Когато споменах за необходимите мерки, аз имах предвид не толкова Ранд Палмър, колкото цялата обстановка. Да си представим за момент реалното присъствие на чужденеца. Имам такъв въпрос: какво ще стане с корабния пътник без билет, ако при спирането той по едни или други причини не успее да се възползува от средствата за противонатоварваща защита?
— Как е успял да се възползува от тях по време на старта?
— Но сега може да не успее. Възможно е нещо неочаквано да му попречи. Тогава какво ще стане?
— Успокойте се — каза безстрастно Молчанов. — Нищо подобно няма да се случи. На борда на рейдера няма никакви пътници без билети.
— Уверен ли сте стопроцентово в това?
Капитанът погледна часовника си. В очите му премина сянката на някаква мисъл, която се отрази върху лицето му като недоволство. И аз също погледнах часовника си. До следобедната почивка оставаха по-малко от десет минути. Исках да си вървя, но сега при всичкото си желание не можех да сторя това без разрешението на началството. Стой и чакай (дори да няма какво друго да чакаш, освен най-много обратен пропуск) — такъв е редът.
— В работна обстановка — капитанът заговори с доверителен тон, приближавайки се до масата — аз никога не използувам думата „уверен“. Предпочитам думата „убеден“. И вас ви съветвам същото. Това ще ни помогне да избегнем такива неудобства, които вие наричате „разговаряне на различни езици“. — Молчанов натисна с привично движение едно от копчетата за вътрешна връзка, сякаш поставяше заключителна точка на нашия разговор. — Вахта, приемай!
Оставаше ми да се запася с търпение и спокойствие.
В стъкления гъбовиден капак на масата се замяркаха сини пламъчета — сигналите на повикването за връзка. Погледнах машинално екрана на информатора на тилната страна на кабината, но нищо не видях. Капитанът гледаше някъде в „космическия“ разрез на страничната стена. Поправих се, погледнах и аз натам и замрях.
Да, беше великолепно! И не просто великолепно, а… как по-точно да го оценя? С една дума, връх на красотата, цели двайсет бала по скалата на естетическата категория висше съвършенство!…
Казват, че истинската красота най-напред я усещаш с гърба си — по него преминавали едни такива резонансни тръпки на съпричастност и възторг. Да, вярно е, почувствувах го с пълна сила… Спомних си една стара мисъл: „Няма нищо по-прекрасно от танцуващата жена, препускащия кон и чайния клипер с надути платна.“ Сега можех да добавя: няма нищо по-романтично от земната женска красота в океана на студения блясък на Вселената… Взирах се вцепенен в това без съмнение познато ми лице, познавах го и не можех да го позная там, сред звездите, и, да си призная, бях готов да декларирам възторжено: „Ръцете си, богиньо или земна дево, към теб протягам. Владетелко на безкрайното небе, ако си една от богините, то само с Артемида, великата Зевсова дъщеря, мога да сравня красотата на лицето ти… Не, сред земните хора нищо по-прекрасно моите очи до днес не са срещали; гледам те в захлас…“ О, да, забравил за всичко, аз стоях като истукан и съзерцавах омагьосан новопоявилата се нимфа на Млечния път. В нея имаше нещо много земно и едновременно с това екзотично-неземно, звездно-музикално, вселенско… Усмихнати кафяви очи, бисернорозови устни, плавни контури на тъмната коса. Скъпоценната капка на лъчистата звезда Капела великолепно хармонираше със сърповидния кичур на слепоочието…