Поклатих отрицателно глава:
— Не-не…
— Не? Е, вижте какво…
— Тоест, имам предвид всичко това, обаче…
— Обаче?
— Вие ме убедихте в едно: въпросът, с който дойдох при вас, изисква много по-тънък анализ, отколкото си представях.
Той ме гледаше сериозно, спокойно и, бих казал, дори със съчувствие.
— Добре — казах. — Това, което говорехте за преимуществата на убедеността, е вярно. Сега е мой ред да ви заявя съвсем отговорно: аз съм абсолютно убеден, че на борда на рейдера има човек, който умишлено чупи екраните и при това старателно заличава следите си. Моята неопитност в сферата на криминалистиката е очевидна — аз наистина не съм в състояние да изложа пред вас верига от доказателства, безупречни от гледна точка на формалната логика. Но в сферата на професионалното познаване на психологията аз все пак знача нещо. Вътрешната логика в поведението на хората-участници в тия събития, ме убеди твърдо в сериозността на твърде странната на пръв поглед информация, която ми се наложи да ви дам.
— Дори в сериозността на твърде странната информация за чужденеца ли?
— Във всеки случай аз съм убеден в искреността на Ранд Палмър. Първо, защото Палмър няма склонност към мистификации. Второ, той не би баламосвал едновременно командира си и своя най-близък приятел.
Молчанов за първи път ме погледна с интерес.
— Същото може да се каже и за инженер-домакина — добавих аз. — Нелепо е да се мисли, че му е хрумнала идеята да мистифицира медика и капитана на кораба. Струва ми се, че той изобщо гледа по-рядко да попада пред очите ви.
— Уви, това за съжаление не винаги му се удава. За мое съжаление… Е, трябва да призная, че вашият психологически екскурс е твърде интересен. Наистина вътрешната логика на поведението на двамата космонавти се намира в странно противоречие с формалната, както вие я наричате, логика на обстоятелствата… Но, от друга страна, с какво мога да бъда полезен аз, администраторът и техническият ръководител на полета, при търсене отговора на този, да го кажа направо, потресаващ въпрос? Моля ви, не се обиждайте, но по време на нашия разговор аз се опитвах мислено да преодолея препятствията по пътя на вашата… да кажем, хипотеза и дойдох до убеждението, че тези препятствия са непреодолими. Благодаря ви за информацията, но съм принуден да я адресирам обратно до вас. Не съм специалист в областта на психоанализата. Мисля, че именно вие трябва да откриете и свържете краищата на загадъчните противоречия. Ще ви кажа в заключение: въпреки неподходящата за подобни разговори, малко нервна обстановка, беше ми приятно да пообщувам с вас. Отдавам заслуженото на вашето самообладание и на енергията ви.
„Край, това е всичко — помислих си. — Трябваше да го очаквам!“
— Благодаря за комплимента — казах, — макар че според мен вие проявихте много по-голяма твърдост и самообладание. Ще ми позволите ли и аз да кажа няколко заключителни думи? Но искам да ви предупредя: в тях няма да има нищо приятно.
— Моля…
— Първо, искам да изразя несъгласието си с преадресирането на тази злополучна информация. Преди всичко защото имам солидни основания да отнеса подобна информация не толкова към областта на психоанализата, колкото към областта на космическата безопасност и охраната на правовия ред. Известен период аз играх ролята на детектив-любител и съжалявам, че въвлякох в тази история и инженер-домакина. Но нито той, нито аз нищо не разбираме от тънкостите на оперативно-следствената работа. Имайки предвид нашата неопитност, аз съм принуден да подам официален рапорт до вас и до началника на рейда Юхансен. Страхувам се да гадая каква ще бъде реакцията на Юхансен, но съм чувал, че неговата мисия е свързана с дейността на оперативно-следствените органи, и това ми вдъхва известна надежда.
— Ами подавайте — отговори Молчанов. — Това е ваше право. Много интересен рапорт ще бъде. Дори не зная… Един вид рапорт срещу самия себе си…
— Изглежда, ми харесва да подавам рапорти за самия себе си… Всичко хубаво, капитане.
Не си спомням добре как съм преминал носовия сектор. Опомних се в коридора на жилищната палуба, и то сигурно само защото се забих като клин в идващия насреща ми табун от десантчици. По-точно, стадо животни от семейство тигрови; погледът ми се премрежи от котешки муцуни: рисове, тигри, пантери, ягуари, пуми, гепарди… Изгладнялото стадо отиваше вкупом на обяд. Десантчиците ме поздравяваха и ми правеха учтиво път. Потърсих интуитивно сред тях Нортън. Не го видях и тръгнах към кабината му. Позвъних. Червената обвивка на преговорната уредба над вратата се изду като мехур и каза неприязнено, безизразно: „Кой е, дявол да го вземе!“ Огледах се (за щастие в коридора нямаше никой), махнах с ръка и продължих към кабината си.