На „безопасната“, приказно красива малка Миранда едва не загубихме един разузнавателен катер. Няма да описвам външния вид на тази снежна принцеса, тъй като тя стана веднага любима „телезвезда“… по-точно, „телелуна“ на земните екрани. Ще напомня само, че чудноватите й снежни образувания крият в себе си ажурна „арматура“ от твърд лед. Първият катер кацна благополучно върху една ледена арка, покрита с парцали замръзнал газ. Вторият нямаше късмет — затъна дълбоко в пухкава пряспа и вдигна около себе си такава снежна буря, че и досега не ми е ясно как успя да маневрира и да се измъкне изпод надвисналите ледени колоси…
На Ариел скафандровото отопление на един от десантчиците отказало да работи и медицинската ми „колекция“ се попълни с нов случай на твърде сериозно измръзване. А „безопасният“ Умбриел само за едно денонощие ми „поднесе“ две изкълчвания и вътрешно счупване на коляно. С ужас очаквах кацането на най-голямата луна на Уран — Титания. Разбирах, че хората са измъчени до крайна степен и че бдителността им е намаляла. Изказах опасенията си на командния съвет, с което го поставих пред сложната дилема: или да се откажем от разузнаването на Титания, или да дадем на десантния отряд достатъчно дълга почивка. Първото положение не бе удобно никак за научната комисия, второто — за техническите ръководители на полета: ресурсите за осигуряване на условия за живот на кораба, предвидени за разузнаването на системата на Уран, бяха почти изчерпани.
Съветът взе компромисно решение: да се извърши кацане на Титания, но обемът на разузнавателните и научноизследователските работи да бъде съкратен три пъти в сравнение със запланувания. И по-нататък, както си му е редът, по точки. Точка първа: комисията да представи срочно на съвета коригиран план за работата си (отговорник: председателят на комисията Юхансен). Точка втора: медикът съвместно с командира на десантчиците да избере за извършването на горепосочените работи десантна група от дванайсет души, най-надеждните във физическо, физиологическо и психо-динамическо отношение (отговорник: медикът на експедицията Грижас). Точка трета: времето на десантните работи на Титания се определя на сто часа, начиная от момента на съгласуването на списъка на участниците в десанта между медика на експедицията Грижас и командира на отряда Нортън, който поема непосредственото командуване на десантно-оперативната група „Титания“… И т.н., и пр. — няма да изброявам точките, които не се отнасяха пряко до мен.
След придирчивия медицински преглед аз със свито сърце утвърдих предложените от Нортън кандидати. Да, хората бяха изморени… Те бяха железни момчета — Нортън, трябва да призная, познаваше отлично хората си, — но и металът се изморява. Аз също бях изморен. Чувствувах безкрайна умора от постоянните тревоги. Какво ли им беше на тях, всеотдайни труженици на космическото пространство? Но десантчиците, които не можаха да влязат в числото на „дванадесетте апостоли“ (както сега, по сполучливото определяне на обидения Ян, започнаха да наричат групата „Титания“), щурмуваха кабинета ми. Всеки от тях идваше наперен като орел, придаваше си бодър вид — изпъчваше гърди — и ми искаше обяснение. Сдружението на „мелничарите“ дори се опитваше да използува „връзките“ си. Не знаех дали да се възмущавам, или да се възхищавам. Впрочем двама от тях — Бугримов и Степченко — бяха включени в предварителния списък на Нортън. Утвърдих и единия, и другия, макар че ме безпокоеше ударът, който Степченко бе получил в лявата китка по време на оберонските операции. Разбира се, утвърдих го не защото имах намерение да комплектувам „апостолите“ с Тома неверни — просто десантчикът изглеждаше по-бодър от останалите, тъй като му бях забранил да участвува в операциите преди кацането на Умбриел. Ако и сега го зачеркнех, той до края на живота си щеше да ме счита за свой личен враг… Но работата не бе само в това. Много по-важно беше, че Степченко се оказа едно от звената на психологическата верига в групата. За него се застъпи категорично Бугримов. Бе готов дори да направи отвод на собствената си кандидатура. За Бугримов се застъпи Ранд Палмър и също с цената на самоотвод… За Ранд… и така нататък. Нортън ме гледаше тежко с немигащ поглед, без да се намесва в тази сцена нито с жест, нито с дума. Истинско взаимно поръчителство. „Какво пък — помислих си, — групата демонстрира сплотеността си — лошо ли е?“