Ямата млясна, поглъщайки плячката си. Франк вдигна ръце над главата си и потъна в страшния водовъртеж…
Пътят по водоотливната тръба за щастие беше кратък: минута-две полуделият поток прорязваше шумно тъмнината, след това захвърли жертвата си в някакво изпълнено със синкава светлина пространство и накрая, след като изля отгоре й многотонни маси ревяща вода, се успокои.
Замаян, Франк бавно изплува на повърхността. Примижа, за да свикне с прозрачния ултрамарин. Първото нещо, което видя ясно, беше стълбичката, прикрепена до стената на басейна…
Той се качи по стъпалата, свали портупея с оръжието, отпусна се на парапета. Легна по гръб, отпусна мускулите си, обгърна с поглед ултрамариновия правоъгълник на тавана.
Металната обшивка на парапета охлаждаше приятно тила му, таванът се полюшваше. Франк затвори очи, за да не вижда това полюшване. Колко странно е устроен човекът! Струва му се, че в момента нищо не може да го накара да се помръдне, няколкото минути покой са за него въпрос на живот или смърт, ни повече, ни по-малко. Но ако се наложи, той ще стане, измъчен, мокър, ще се върне в изходната точка и ще премине отново същия път за втори или трети път. За четвърти, пети, шести… Докато не рухне ултрамариновият таван.
Под клепачите му се полюшваше море от синкава мъгла и Франк си позволи да се отпусне в лека полудрямка.
Познати меки устни погъделичкаха ръката му.
— Ти ли си? — попита той беззвучно.
— Аз съм — отговори Звездният елен.
По широко разклонените дивни рога блестяха капки от непознати съзвездия. Беше му тъжно, но вече не се тревожеше така, както преди.
— Ти и аз… Разменяме си твърде съдържателна информация. — Беззвучните ленти на фразите се стрелваха като чайки в тъмната възсинкава глъбина.
— Какво ще кажеш, верни приятелю?…
— Спътнико — поправи го Звездният елен и проточи шията си, сякаш гледаше далеч напред в прозрачната нощ. — Спътник от твоето розово детство… Ти възмъжа, поумня. Научи се да си служиш интуитивно с бластера.
— Интуитивно ли?
— Не ти ли харесва тази дума? Вземи друга: безцелно. Пак ли не ти харесва? А искаш ли да знаеш защо?
— Да, интересно ми е.
— Защото постоянно се чувствуваш участник в един от най-глупавите атракциони. И тук, и там, и горе. Обиди ли ми се?
— Не.
— Извинявай, днес съм откровен.
— Благодаря ти, обаче изпускаш едно обстоятелство.
— Какво именно?
— Виждаш ли, най-отвратителното не е, че се налага да действуваме с бластери по тези полигони на невежеството. В края на краищата това е подробност…
— Аз споменах за илюзорността на измислената цел въобще.
— А аз гледам по-широко и говоря за задънените улици на човешките представи. Разбираш ли? Хората добре познават себе си в пределите на Земята и не така добре — в пределите на Системата, но в звездните мащаби… Там цари абсолютната Неизвестност. И срещу нея ние нямаме философски имунитет. Имунитетът срещу космическите изненади е немислим… Нашият смел устрем към уж романтичните и дивни светове слиза постепенно от сцената. Ние твърде рано си измислихме място в Галактиката. Сега, затънали в изключително трудното усвояване на Слънчевата система, размишляваме мъчително: какво ли място ни е отредила в пределите си самата Галактика… Ние сме в задънена улица. В глухата задънена улица на собствените си представи…
Клепките му трепнаха — синята тъмнина се озари от продължителна мълния. В залата бяха запалили бялото осветление.
Откъм площадката се чуха стъпки. Някой се приближи и постави нещо твърдо на парапета. Франк чу тихо стържене до краката си. Надигна глава и зажумял от непривично ярката светлина, погледна над върховете на обувките си. Беше Вебер. Седеше на парапета и съсредоточено отваряше кутия бира. Лицето му беше зачервено от слънцето, кожата на носа и бузите му се белеше.
— Измори ли се? — попита той, без да се отвлича от заниманието си.
Франк не отговори. Напипа с тила си прохладно място и огледа тавана. Сега той беше бял и в естествената си неподвижност му изглеждаше добре. Консервената кутия приятно поскърцваше в тишината.
— Нищо… Двайсет минути активна почивка, топъл душ, сухи дрехи — и отново ще бъдеш в отлична форма. — Вебер издърпа шумно капака на кутията. — Пийни.