Обратният път към Земята, естествено, бе запълнен за мен със съвсем други тревоги в сравнение с тия по пътя за Уран. Състоянието на Степченко се подобряваше бавно. В условията на хирургически стационар този случай вероятно не би имал правото да се нарече „особено тежък“, но в специфичните условия на полета… С една дума, въпреки взетите мерки за всестранна биозащита след претоварванията при стартовото засилване борбата за живота на ранения трябваше да започне всъщност отначало.
Погълнат от медицинските грижи, аз, разбира се, реагирах слабо на всичко останало. Не изпитах никакви особени емоции, когато ми бе съобщено официално, че командният съвет най-после е разгледал рапорта, който бях подал „срещу самия себе си“. Утвърденото от съвета резюме гласеше: „Явното противоречие между фактическия материал и предложената в рапорта информация не позволява…“ По-нататък не четох. Щом не позволява — добре. Прекрасно. Важното е, че няма никакви „да се задължи“… Ценяха времето ми.
Наистина известен интерес у мен породи разпространилият се слух за намерението на Нортън да излезе предсрочно в оставка. Отначало не повярвах, но слухът се разпространяваше упорито. Досетих се да разпитам за него Инга — кой освен нея, инженера по далекосъобщителна техника, можеше да знае съобщенията, адресирани до УОКС. За мое учудване слухът се потвърди.
Десантчиците свързваха решението на своя командир да си подаде оставката с произшествието на Титания. Според мен това не беше сериозна причина. Отначало Нортън наистина бе потиснат от случилото се и по няколко пъти на ден измъчваше Инга и мен с въпроси за състоянието на ранения (впрочем по същия начин ни измъчваха и останалите десантчици). Обаче, първо, аз твърде скоро намерих начин да оповестя на населението на кораба, че животът на Степченко е вън от всякаква опасност. Второ, като съпоставих настроението на Нортън „преди Уран“ и „след Уран“, не забелязах особена разлика. Винаги беше мрачен, мълчалив, затворен… Всеки негов жест, всеки поглед сякаш напомняха строго: „Аз съм делови човек, а моето настроение не засяга никого“. Не, изглежда Титания нямаше нищо общо тук. Нещо друго го измъчваше. Оставаше ми да се губя в догадки.
Бях много слушал за предишния рейд на „Лунна дъга“, за катастрофата на Оберон, по време на която загинали половината десантчици, в това число командирът на групата Елдер и началникът на рейда Асеев. Знаех точно, че в сегашната експедиция участвуват двама от тези, които са имали късмет да се спасят по време на така наречения „оберонски смерч“, а именно: Нортън и първият пилот на нашия кораб Аган. Беше ми интересно да съпоставя външните линии на поведението на двамата „стари оберонци“. Затрудняваше ме това, че познавах първия пилот много по-лошо, отколкото командира на десантниците. Рядко срещах Аган и още по-рядко ми се случваше да разговарям с него, освен в каюткомпанията, по време на храна или на поредните медицински прегледи. Но дори въз основа на твърде повърхностните си наблюдения бих рискувал да кажа, че по характер Аган е едва ли не антипод на Нортън. Според мен неговата най-типична черта е мекотата. Трябва да отбележа обаче: тук в никакъв случай не става дума за мекушавост.
Сега за най-важното. За това, което ми се стори твърде необяснимо… Характерите им не си приличаха, служебните им задължения бяха абсолютно различни и въпреки това в поведението на „старите оберонци“ се забелязваше нещо общо. Преди всичко те бяха неразговорчиви, затворени, не се усмихваха (а Нортън бе дори мрачен). Като че ли с никого не поддържаха просто приятелски отношения, камо ли дружески. Нима това не беше странно? Нито веднъж не бях виждал Аган или Нортън да участвуват в някакъв „неделови“ разговор. Нито веднъж не бях ги виждал да разговарят двамата един с друг или поне да си оказват един на друг повече внимание, отколкото на останалите. При среща си кимаха само леко за поздрав — и това беше всичко. Никакви други жестове, никакъв израз на чувства. Нямах представа как и къде прекарваха свободното си време. Нито единият, нито другият се появяваше в кинозалата, в салоните за почивка или в библиотеките, не се интересуваше от някоя популярна на рейдера игра… Колкото по-дълбоко се замислях върху това, толкова по-загадъчен ми изглеждаше паралелът на поведението на Нортън и Аган.
Уви, на борда на „Лунна дъга“ ми се случи да се сблъскам с непреодолими, обтягащи нервите загадки. Екраните, „диверсиите“, самият „диверсант“, историята с чужденеца. И накрая — тайнствено сходните елементи на странното отчуждение у двама твърде различни мъже. Загадки, загадки… Сляпа, безмълвна стена. Понякога, образно казано, опипвах с ръце тази стена, но не бях в състояние да я пробия.