Наистина аз не удържах на съблазънта да поразпитам Инга за предишния рейд на „Лунна дъга“ в системата на Уран. Като участничка в тогавашната експедиция тя трябваше да знае за Нортън и Аган много повече от мен. Да, тя забелязала промяната в поведението им, но не намирала нищо странно в това. Трагедията на Оберон подействувала тежко и на двамата. По време на катастрофата те загубили най-добрите си другари: Аган — Елдер, а Нортън — Михайлов. Да не говорим за това, че загинали и други техни другари: Накаяма, Асеев, Бакулин, Джанела… Да, преди тя не била забелязвала сегашната мрачност на Нортън, и първият пилот тогава също бил много по-общителен. Но какво да се прави — такъв е животът. Може би в известна степен те се чувствуват виновни пред загиналите. Така става с добрите, честни хора — измъчва ги неоснователно чувство за вина! В онази обстановка те направили всичко, каквото могли, и не били в състояние да направят нищо повече… Не, тя не знаела защо Нортън точно сега си подавал оставката. Вероятно си имал свои сметки с космическото пространство, но след като Оберон бил победен, решил, че вече има пълното право да се раздели завинаги с Космоса. Аган ли? Не, Аган нямал такива намерения. Тия дни УОКС съобщило, че го премества като капитан на един танкер от юпитерианската флотилия. Аган се съгласил.
„Виж ти!…“ — помислих си дори с известно умиление. На всичкото отгоре и лични сметки! С космическото пространство?! Не е ли твърде абстрактно това? А може би между самите космонавти? Защо? Ако бордът на нашия кораб е арена за уреждане на лични сметки, по-просто е да се предположи, че някой си урежда „личните сметки“ с екраните на битовата палуба. Хм, да…
Е, остана ми да добавя към разказа си два заключителни епизода…
8. Маската
По време на профилактичния медицински преглед се опитах да завържа разговор с Ранд Палмър.
— Изглеждате отлично — казах. — Всичките ви физиологически и психодинамични характеристики са нормални. Струва ми се, че до края на рейда повече няма да ви безпокоя… Беше ли силен ударът?
— Къде? — попита той.
— Как „къде“? На Титания, разбира се. Да не би още някъде другаде да е имало удари?
— Не — побърза да отговори той.
— Не крийте. От мен не бива нищо да криете. Няма смисъл. Все едно ще трябва да минете специалния преглед в зона СК-I на Луната, а там… Е, какво да ви обяснявам, не сте новак.
— Разбирам — каза Ранд. — Там при всички случаи ще ме обърнат наопаки и ще бъде по-лошо… Не, наистина нямаше други удари! Само на Титания! Не ще и дума, здравата ме цапардоса тогава. Бях изхвърлен от креслото заедно с предпазните колани и си ударих главата в страничната стена на кабината. Когато дойдох на себе си, Бугримов беше вече при мен.
— Чувствувахте ли последствия от удара?
— Не. Не ми беше до това… Измъквахме Степченко изпод кърмата.
— А по-късно? Нямахте ли световъртеж? Не ви ли притъмняваше в очите?
— Притъмняваше ми. Особено когато разбрах, че всичко е станало заради мен, така ми притъмня!… Само че това не е по вашата медицинска част.
— Да, разбира се. Успокойте се. Вие с нищо не сте виновен. Откъде можехте да предвидите фонтана!
— Вярно. Не можех да го предвидя… — Ранд стана. — Може ли да си вървя?
— Да — казах аз не съвсем убедително. Така и не можах да измисля в каква по-деликатна форма да задам на десантчика интересуващия ме въпрос…
Вече до вратата, обръщайки се изглежда повече към самия себе си, той каза:
— През този рейд много неща не можах да предвидя…
— Чужденеца например — вметнах аз с достатъчно равнодушен според мен глас.
Той замря. Обърна се бавно. Видях лицето му и съжалих за казаното. Споменаването на чужденеца беше за десантчика според мен равносилно на удара, който го беше зашеметил на Титания.
— Вярно — измърмори той, идвайки на себе си. Помълча, като мислеше нещо. — Само че вижте какво… Това няма нищо общо с медицината.
— Зная, — казах. — Успокойте се. Изследвах ви твърде внимателно, за да мисля другояче.
— Благодаря — Ранд видимо се поободри. — А пък чужденеца… Не е имало чужденец.
— Защо тогава сте заблуждавали командира си?
— Него ще го заблудиш?… — изговори Ранд с интонация, която не можах да разбера. — Той самият всекиго… С една дума, не е имало чужденец. Припознал съм се.
— Не е логично.
— Защо да не е логично?
— Човек може да се припознае само ако приеме чуждия за свой. Или някой свой за друг, но пак свой човек.