Ранд пристъпи от крак на крак. Явно засегнатата тема го измъчваше. Той можеше всеки момент, когато поиска, да си отиде — не го задържах насила, но не си отиваше. Отдавна бях забелязал, че мъжете не понасят обвинения в нелогичност. Трудно е да смутиш някоя жена с подобно обвинение. В най-добрия случай то ще мине покрай ушите й, в най-лошия — тя ще отговори с шега. Мъжът е друго нещо, нелогичността страшно много го смущава.
— Както искате — каза смутено Ранд, — но аз не измислям нищо. Всичко е истина.
Премълчах. Вярвах му, но засега нищо не разбирах. Ранд не си тръгваше, пристъпваше от крак на крак. Изглежда, искаше да ми зададе някакъв въпрос, но не се решаваше.
— Искате да ме попитате нещо ли?
— Да. Кажете… Нортън ли ви предаде разговора ни за чужденеца?
Замръзна в очакване, сякаш моят отговор беше за него от много важно значение.
— Не — казах. — Нортън нищо не ми е предавал.
— Благодаря ви — измърмори Ранд.
— Няма за какво. Да не би да правите справка за моралните качества на своя командир?
— Нищо подобно — отговори той, вдигайки рамене. — Познавам добре командира си и нямам никакви претенции към него. И освен това… аз изобщо не се занимавам с него. Попитах за Нортън по друг повод.
— Разбира се — казах иронично. — По повод рибните запаси в Балтийско море.
— Зная — съгласи се той, — че отстрани изглежда твърде глупаво…
— Най-вече — много объркано и затова не твърде красиво.
— Тук както и да го погледнеш — няма да бъде красиво — въздъхна Ранд дълбоко. — Та нали не се отнася само лично за мен. Не мога аз… С една дума, у нас не е прието така и вие ще ме извините. Само едно мога да ви кажа откровено: отначало мислех, че има чужденец.
— А сега?
— Сега мисля, че не е имало чужденец.
„Дявол да го вземе!“ — ядосах се аз. В този момент се чувствувах в положението на заплеснат шахматист, който, анализирайки някакъв шахматен ход, изведнъж вижда, че и четирите коня са на една линия на бялото поле.
Десантникът се сбогува вежливо и си отиде. Не го задържах. В главата ми беше пълен хаос.
И така, какво знаех?
Знаех, че отправната точка в историята около чужденеца е Ранд Палмър. Скромен, твърд, правдив човек, без склонности да мистифицира. Не би излъгал най-близкия си приятел Бугримов. Още повече не би заблуждавал своя командир. Сигурно сам е разбирал, че да посвети Нортън в подробностите на подобно произшествие, значи да рискува собствената си репутация. Но след като се посъветвал с приятеля си, все пак се решил. Изводът е: Ранд наистина е срещнал в коридора непознат човек. Десантчикът не е могъл да сгреши, да не познае „своя“. Това е изключено. Коридорите на жилищната палуба са осветени много добре, особено нощем. И Ранд се е сблъскал с непознатия лице с лице, така да се каже. Освен това той (както впрочем всички космодесантчици) има професионално развита наблюдателност. По думите на същия този Бугримов „Ранд има набито око“ — такава оценка в тяхната среда все нещо значи. Да, в тази част на анализа логиката тържествува, всички краища логически са превъзходно свързани. По-нататък… По-нататък всичко отива с главата надолу.
Против Ранд… по-точно против неговата потресаваща история за чужденеца има двама сериозни свидетели: схемата на дислокацията в командната кабина и обикновеният здрав разум. И аз бих застанал безусловно на страната на тези много сериозни свидетели, ако… Ако не вярвах на десантчика Ранд. Ако в предишната част на анализа имаше поне един логически фал. И най-после, ако на борда на кораба нямаше никакви други истории… Но сега Ранд сам отричаше съществуването на чужденеца!…
Какво пък, изглежда, си струва да се помисли върху логиката на схемата: „имало е чужденец — нямало е чужденец“. Как да се разбира? Отначало е имало, а после е нямало ли? Не става. Къде ще се изпари от кораба?… Значи трябва да се вземе предвид едновременността… Но как е възможно: да бъде и да не бъде на кораба в същото време? Оптическа илюзия ли е? Или измамно зрително възприятие в състояние на силна халюцинация?… Уви, аз, медикът, знаех прекрасно, че на психическото състояние на десантчика можеше само да се завижда. От друга страна, оптическите илюзии нямат навика да разблъскват с лакти срещнатите минувачи. Но какво още е възможно да бъде?… Ако се пофантазира, може май да се измисли нахален робот, достатъчно добре имитиращ човек. Робот по образ и подобие на човек. И всичко би било превъзходно, всичко би отишло на мястото си. По външна форма е чужденец, а по същество — го няма, само едно чучело. Имало е и не е имало чужденец. И Ранд е прав, и аз съм прав, схемата на дислокацията и логиката не са пренебрегнати. Жалко, че в пределите на Слънчевата система човекоподобни роботи, уви, засега не се произвеждат — това е единственият негативен момент в моето оригинално предположение.