— Непременно ще се намеся. За съжаление, Феликс, всичко наистина е така… Хайде да сменим темата — предложих. — Как е нашият „диверсант“? Миряса ли вече?
— Не зная — отговори вяло механикът. — Може да е мирясал. Има много счупени екрани и засега ми е трудно да се ориентирам. Един екран повече или по-малко — в сегашната обстановка човек не може лесно да следи…
Помислих си, че капитанът, изглежда, е прав. Този тромав, пипкав човек с бръсната глава, прекрасен специалист по вакуум-оборудването на кораба, като инженер-домакин, напротив, търпеше критика. Поне в сферата на стопанската отчетност.
— Добре — казах, — да допуснем… Няма ли никакви новини около чужденеца?
Баката вдигна неуверено рамене.
— Конкретно — никакви. Но ми се струва, че чужденецът е обезпокоил не само десантчиците.
— Нима? А защо ви се струва така?
— Разбирате ли… Наскоро бях свидетел на едно интересно произшествие — Баката се оживи. — То, общо взето, не е нещо особено, но има криминален оттенък… Взимах си душ преди сън, някъде половин час преди полунощ. Беше късно, тихо, в банята бях само аз. Преоблякох се в съблекалнята и тръгнах към изхода. Вече бях понечил да отворя вратата, но се сетих, че не бях хвърлил бельото си в камерата за отпадъци. Все пак надникнах по инерция в коридора. Видях в самия му край как някакъв човек изскочи от атриума и бързо-бързо заситни към мен. „За къде ли — помислих си — се е разбързал?“ В същия момент от атриума изскочиха други двама. Човекът ги видя и още повече забърза. Мина кухненския отсек, отсека на хладилниците… Онези двамата му извикаха: „Ей, младежо, чакай!“, а пък той почти се затича. Но и те не изоставаха подире му. Това ме озадачи. Погледнах внимателно през пролуката на вратата. Ако се съдеше по костюмите, и тримата бяха от корабната команда. Но кои точно, отдалеч не можах да определя. Освен това първият, бързоходецът, криеше с ръка лицето си. Ето така… — Баката ми показа как: прикри с разперена длан долната част на лицето си.
— Погледнах го хубаво: ръката му имаше нормален цвят, но лицето и косата му бяха синьо-сиви. Направо изтръпнах… Двамата най-после ги познах — бяха от групата на енергетиците. А „сивия“, колкото и да се мъчех, не можех да позная… Енергетиците го догониха — бяха вече близо до мен — и безцеремонно, ей тъй грубо го хванаха за ръцете. Онзи се ядоса и засъска: „Какво искате от мен?! Не виждате ли — казва, — глупаци с глупаци, че съм изцапан с боя?! Не дават на човек да отиде спокойно в банята!“ Енергетиците го познаха и се смутиха. „Извинявай — казаха, — друже Жора, не те познахме.“ И започнаха да го укоряват: „Защо, да те вземат дяволите, не се обаждаш, когато ти викат?!…“ Жора помига с очи, че като се разсмя: „Ох — каза, — ще ме уморите! Ама вие, момчета, май ме взехте за «онзи», признайте си! Намислили сте, значи, да го преследвате и да го хванете? Ох, ще ме уморите!…“ Енергетиците, естествено, се обидиха: „Млъквай! Като се шляеш в такъв вид нощем по коридорите, ще си имаш неприятности, да го знаеш. Едни вярват, други не, но щом вече слухът е плъзнал, момчетата са нащрек, сам знаеш. Ще ти лепнат някоя синина — иди после им доказвай, че не си камила!…“ Жора моментално спря да се смее: „Да — каза, — истината си е истина. Вие, момчета, по-често се отбивайте в зоологическата градина да гледате камилите — тогава може би ние, мотористите, ще се движим по-безопасно из коридорите.“