— Георги Шулгин ли беше? — полюбопитствувах аз. — От групата на мотористите ли? Нашият корабен художник?
— Да — потвърди механикът. — Влезе Жора в банята, съблече се, хвърли дрехите си в камерата за отпадъци. Погледнах оплесканото му с боя лице и казах: „Май днес си случил на нервен модел…“ Той ме стрелна с очи, но нищо не отговори. Аз пак го боднах: „Днес не е безопасно да си художник, нали?…“ Сега той едва не припадна от смях. Нисък на ръст е, ама здравата се смее! Стои отпреде ми гол, с изпоплескана физиономия, залива се от гръмогласен смях и бърше сълзите си. „Чувствувах аз-казва, — че разбираш от изкуство, но не знаех, че чак толкова!…“ И клати глава в изнемога. Разприказвахме се. Оказа се, че моделите нямат нищо общо с цялата история. Жора подготвял до късно в ателието голямо платно за някаква картина — полагал фона. Пулверизаторът за боите нещо се развалил и фонът вместо на картината се наслоил направо върху Жоровото лице. Той, нещастникът, надникнал през вратата — в коридора като че ли нямало никой. Закрил криво-ляво лицето си с ръце — все пак щяло да му бъде неудобно от хората, ако го видели — и побягнал към банята… На останалото бях очевидец. Естествено, аз го попитах: „Защо се нахвърлиха отгоре ти енергетиците?“ — „Ами така — каза, — нямат си работа. Интересно им е да проверят една хипотеза…“ — „Каква хипотеза?“ — „То си е тяхна работа…“ Аз го попитах направо: — „А ти не се ли интересуваш, не те ли вълнува?“ Той се засмя: — „Как да не ме вълнува? Ти, мила моя бръсната главо, не видя ли как се опитаха да ми извият ръцете?“ Намигна ми с изцапаното си око и отиде да се къпе… Такива ми ти работи — обобщи Баката. — Излиза, че всички знаят, но си мълчат.
„Хм, да — помислих си. — Десантчиците знаят, администрацията знае, енергетиците, мотористите… Знае практически целият екипаж — от художника до началника на рейда и капитана. Едни си шушукат по кьошетата, други — и те са мнозинството — мълчат в недоумение. И сигурно очакват няма ли администрацията да каже нещо сериозно по този въпрос… А тя какво може да каже? Необходимо ще е да изясни най-малкото същността на въпроса. Но я се опитай да изясниш, когато източниците на информацията не са надеждни, а самата информация е толкова необикновена, колкото и недоказуема. И откъде да черпи сведения администрацията, щом целият екипаж си дава вид, че нищо особено не става?… Да, кръгът логически е затворен. В крайна сметка администрацията е права — та нали, общо взето, полетът протича нормално. Току-виж, така мълчешком сме долетели до финала, а там вече ще стане ясно…“
— Ще стане ясно — повторих на глас. — Добре, Феликс, искам да ви попитам нещо. Този Жора… Не можете ли да си го представите в ролята на известния ви „диверсант“, с който трябваше да си изяснявате отношенията в кухненския отсек?
Механикът ме стрелна с поглед, но с отговора не бързаше. Бръкна в джоба си, извади чудовищно ярка носна кърпа и изтри бръснатото си теме. В кабинета се разнесе явният аромат на „Антарктида“.
— Жора ли? — Баката поклати отрицателно глава. — Не, не беше той! Има си хас! Ръстът му не е същият. Пък и всичко останало… В ролята на онзи „диверсант“ бих могъл сега да си представя… — лицето на механика помръкна някак странно: — общо взето, друг.
— Командира на десантчиците Нортън ли? — подсказах му аз.
Лицето на механика бавно реагира.
— Да — измърмори той и ме прониза с поглед. — Сега мога да се обзаложа с главата си, че беше той.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Виждате ли… — Механикът се замисли. — Тогава в кухненския отсек беше много тъмно, обаче… Как да кажа…
— Искате да кажете, че вашата моторна памет е запечатала целия ансамбъл от усещания, които са съпровождали борбата ви с неизвестния, нали?
— Да.
— Оттогава вие сте се мъчили да „премерите“ целия този „ансамбъл“ на обкръжаващите ви хора. Не на всички, разбира се, а само на тези, чиято кандидатура ви се е сторила най-подходяща.
— Вярно е…
— След „премерването“ кръгът на вероятните кандидати за ролята на „усетения“ от вас висок, бърз, силен, гъвкав и хладнокръвен „диверсант“ значително се е стеснил. В края на краищата са останали броени единици — по-малко от пръстите на едната ви ръка. Колко? Готов съм да се обзаложа, че са двама.
— Двама са… — като ехо повтори механикът.
Видът му беше смаян.