— Хелоу, Ранд! — каза Купър в огромното ухо на Палмър — великана. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Виждаш ли ни?
Изразът на търпеливо очакване върху исполинското лице се смени с внимание, очите и устните се размърдаха:
— Виждам ви, но, кой знае защо, не сте цветни. Само ти си цветен на екрана ми…
— Всичко е наред, така трябва да бъде. Ранд, моят шеф смята, че ти ще можеш да разплетеш една интересна история. Ще ми се наложи да записвам разговора ви, нали не възразяваш?
— Хайде без много церемонии. Аз между впрочем съм на работа и имам задачи до гуша.
— Ние също не сме на разходка — продума разсеяно операторът. — Шефе, аз съм готов. — Протегна за нещо ръка встрани и се получи много забавно: ръката му влезе в ухото на гиганта.
— Купър — каза Холбрайт, — преместете образа на Палмър по-далече от своя, пречите ми. — Главата на гиганта се отмести плавно надясно и намаля наполовина. — Ето така е добре. Добър ден, Палмър.
— Добър ден, Холбрайт.
— Познавате ли ме по физиономия?
— Да, виждал съм ви веднъж в УОКС.
— Веднъж ли… Кога?
— В онзи ужасен ден, когато „Спейс фантом“ претърпя катастрофа. Или един ден след това… С една дума, виждал съм ви на съвещанието във връзка с гибелта на този кораб.
— Преди една година… Имате добра зрителна памет.
— Засега не се оплаквам.
— Добре, ще ви потрябва. — Холбрайт му кимна. — Вашата възраст?
— Четиридесет и седем години.
— Длъжност?
— Инспектор на кадрите от десантните подразделения на УОКС.
— Прекрасно… Как е времето при вас?
Палмър замига учудено.
— Времето е превъзходно. Но вас може би ви интересува нещо друго…
— Да. Освен времето нас ни интересува Четвъртата експедиция до Уран. По-точно едно странно произшествие на борда на „Лунна дъга“.
— А… ясно… — В очите на Палмър проблясна тъжно размишление. — Кое имате предвид?
— Няколко ли странни произшествия имаше?
— Не бих казал.
— Прекрасно. Да считаме, че сте се сетили за какво става дума.
— Ясно. Искате аз пръв да произнеса думата „чужденец“. Добре, ето казах я.
— Благодаря ви, Палмър. Това е много важно за следствието.
— Следствието по делото за чужденеца ли?
— Не, ние вървим по друга следа, но чужденецът ни се изпречи на пътя. И, кой знае защо, той не ни хареса, затова решихме да се консултираме с вас. Кога беше това? Помните ли точната дата и часа?
Палмър каза датата и часа.
— Разкажете ни подробностите от срещата.
— Минали са осем години — измърмори Палмър. — И сега аз…
— Забравили сте подробностите ли?
— Не, но…
— Споделяли сте за тази история с някого?
— Да, разказвал съм на приятеля си за чужденеца.
— Сигурно нямате много приятели. На кого именно?
— Не бих искал да назовавам имена.
— Да не би да предполагате, Палмър, че ви задавам тези въпроси от празно любопитство?
— Именно заради това не бих искал… Извинете, но не желая приятелите ми да бъдат обезпокоявани.
— Това зависи от вашата откровеност. Ако не сте откровен… резултатът, уви, ще се окаже коренно противоположен на това, което искате. Ще бъдем принудени просто да разговаряме с Бугримов.
На лицето на Палмър се изписа объркване.
— Вие… Но откъде знаете?
— Такава ни е службата. Бугримов повярва ли на разказа ви за чужденеца?
— Разбира се. Никога не съм го лъгал или подвеждал. И изобщо… това не е в характера ми.
— На кого още сте разказвали за чужденеца?
— На командира на десантния отряд на „Лунна дъга“ Нортън.
— Нортън повярва ли ви?
Лицето на Палмър се вкамени.
— Защо мълчите?
По челото на Палмър изби пот.
— Какво ви е?
Десантчикът мълчеше. Бившият десантчик. Франк гледаше със съчувствие светлокафявите му, силно увеличени на екрана очи — можеше да си представи какво му е сега. Увеличените изображения на лицето някак си грозно, неприятно разголваха хората… Но това беше един от методите на следователската практика, не можеше нищо да се направи.
— Не разбирам съвсем състоянието ви — каза меко шефът, — но трябва да се стегнете и…
Палмър не го слушаше.
— Попитайте Нортън сам — каза той.
— Значи Нортън можем да го безпокоим. Нортън не ви е приятел.
— Работата не е в това. Просто не искам да си пъхам носа в личните работи на Нортън.
— Нима въпросът дали Нортън ви е повярвал или не, не засяга с нищо вашия нос?
— Отначало бях убеден, че Нортън не ми повярва.
— А после?
— После… Виждате ли, това вече беше без значение.
— Засега аз нищо не виждам. Добре… Разкажете ни това, което сте разказали на Бугримов и на командира.