Щом като Вебер казваше, че е „възможно“, трябваше да се съобразява. Франк пъхна палера в джоба си.
Беше се загледал в сивозелената стена и стъпи в една локва. Изтърси с погнуса обувката си. Отначало му се стори, че стената е покрита със светеща пластмаса, но после забеляза бърза струйка въздушни мехурчета и разбра, че е стъклена и че цялото съоръжение представлява огромен аквариум. Франк изостана малко назад. В мътната глъбина на аквариума съгледа голямо жълто колело със стърчащи от него спици и черни перки…
Някъде рязко издрънча метал. Франк се обърна. Вебер стоеше на края на платформата, потриваше измръзналите си лакти и гледаше надолу. Франк се приближи до него и погледна в същата посока.
На дъното на бетониран строителен изкоп светваха един след друг разноцветни стълбове. Бяха осем и образуваха права редица: първият — млечнобял, а след него останалите — седемте цвята на дъгата. До стълбовете имаше идеално равна площадка, голяма колкото хокейно игрище, а наоколо й бяха струпани огромни купчини пясък. В пясъка пъплеше гъсенична машина с каросерия, методично сновяха малки бръмбари-автомати. Светваше с бяло сияние първият стълб и гъсеничният автотоварач с ръмжене се доближаваше до площадката и я покриваше със слой пясък, като изпразваше каросерията си през един съскащ и извиваш се ръкав с решетка на края. Щом изгаснеше белият стълб, светваше червеният и към площадката се отправяха бързо отрядите на „бръмбарите“ и заравняваха пясъка; после светваше оранжевият стълб и други „бръмбари“ с неестествено издути коремчета плъзваха като совалки и заливаха пясъчния правоъгълник с тъмна и силно миризлива течност. Вълната от неприятната миризма бързо достигна до платформата. Франк отстъпи назад.
— За какво е тази баница?
— За кого — поправи го Вебер. — Всъщност за вас е. По парче за всеки от вас… Ще дойде време, ще разбереш.
Металическото скърцане се повтори. Вебер продължаваше да гледа надолу, но Франк беше сигурен, че този звук не идваше от изкопа. Той послужи като сигнал за цяла лавина от звуци — шепот, стържене, боботене, хрущене… Монолитната бетонна платформа потрепера, мускулите на Франк се напрегнаха рефлекторно — нещо много тежко рухна някъде наблизо и се разчупи на парчета. Грохотът от срутването се понесе като безразборно кънтящо ехо.
— Хладилниците изхвърлят лед в съседния изкоп — каза Вебер. — Следващият ви полигон ще бъде с красиво име: „Ледени мечти“…
Над ръба на стената, която отделяше двата изкопа, израсна облак снежен прах. Франк не каза нищо.
— Да тръгваме — предложи Вебер. — Става студено.
Пресякоха платформата по диагонал, минаха бързо покрай някакви наклонени люкове, чиито заскрежени капаци напомняха за близостта на хладилните камери, и завиха по тесен коридор със стъклен таван — през матовото стъкло свободно проникваше ослепителна живачнобяла светлина. В дъното на коридора ромолеше, поскърцвайки със стъпалата си, кафявата лента на ескалатора. Вебер се дръпна галантно и пусна Франк пред себе си.
Горе беше значително по-топло. Кафявата лента свършваше в просторно помещение. За разлика от неуютните долни помещения, където навсякъде личеше временното присъствие на театралните декорации, тук всичко изглеждаше постоянно и благоустроено. Обаче в шахтите на асансьорите нямаше нито една кабина — стъклените трапецовидни врати светеха с чистия си аквамарин.
— Това е нулевият етаж — поясни Вебер. — Оттук започва полигонът ви. Ела, ще ти го покажа. — Той вдигна ръка. Подчинявайки се на жеста му, част от стената потъна с меко шумолене в образувалия се отвор.
Франк изпита неприятно чувство. Беше изморен и всичко почваше да го дразни. Вебер изчезна в отвора. На Франк не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Влязоха в помещение, което се отличаваше единствено с голите си стени.
— Познато ли ти е мястото? — попита Вебер.
— Не — отвърна Франк, гледайки как отворът се запълва. Предупреждението на Вебер все още беше в сила и трябваше правилно да оцени обстановката.
Премести погледа си към тавана. Разбра, че се намира в коридора, през който сутринта бе минал за полигона. Горе се тъмнееше отворът на асансьорната шахта — единственият вход, известен на участниците в полигона — „реалигентите“. Те се спускаха тук с цилиндричната кабина по един (по-рядко по двама), проверяваха екипировката си и тръгваха да изпълняват съставените от Вебер задачи. Коридорът ги отвеждаше в неизвестността. Сега той не отвеждаше никъде — беше преграден с глуха стена. Сутринта тази стена я нямаше.
— Впрочем… — започна Вебер. — Отдавна исках да ви попитам за какъв дявол разстрелвате нашите телефотери и телемонитори? Какво ви пречат?