— Разкажи ни отново. — Тонът на мадам бе благ, но твърд.
Аманда направо не можеше да повярва, че учителката ще принуди горката Емили отново да разкаже тази ужасяваща история. Дори тя самата трябваше да признае, че разказът е доста потискащ. Нима мадам мислеше, че това някак ще накара момичето да се почувства по-добре по отношение на дарбата си?
Емили изпълни наставлението:
— Бях много малка, на около пет години. Беше сутрин и баща ми всеки момент щеше да излезе за работа. Спомням си, че носеше костюм и куфарче. Получих видение, че една кола ще го блъсне точно пред къщата ни, но не му казах. И една кола, която се движеше с превишена скорост, наистина го блъсна и той загина.
Аманда зърна сълзите, напиращи в очите на Емили зад дебелите стъкла на очилата. Дълбоко в себе си почувства съжаление към съученичката си и веднага се обезпокои. Трябваше моментално да предприеме нещо или щеше да се озове в тялото на това отвеяно момиче.
— Не трябва да се чувстваш виновна — бързо заговори тя. — Не е твоя вината.
— Чувствам се ужасно, защото не му казах за видението си — отвърна Емили.
Аманда махна с ръка, сякаш за да пропъди тази мисъл настрана.
— Трябва да го преодолееш. Ти нали сама каза, че това е бил първият път, когато си получила видение. Нямало е как да знаеш, че виждаш бъдещето.
Емили прошепна нещо.
— Говори по-силно, Емили — повтори й мадам.
— Ами ако… ами ако не е било първият път?
Мадам, изглежда, се впечатли.
— Какво искаш да кажеш?
— Не спирам да се чудя… възможно е да съм получавала видения и преди това. Ето например спомням си един ден преди този случай, когато майка ми каза, че отива да пече блат за торта, а аз видях в съзнанието си образа на изгоряла торта, после майка ми забрави блата в печката и той изгоря. Спомням си един друг път, когато видях хората, които щяха да се нанесат в съседната къща още преди тя да бъде продадена… — Сега вече гласът на момичето трепереше. — Ами ако бях предупредила баща си за видяното в бъдещето? Можех да му спася живота!
Джена също се обади:
— Емили, ти си била петгодишна! Не си разбирала какво е в главата ти.
— Не можеш да се обвиняваш — каза и Трейси. — Дори да беше казала на баща си, че ще го блъсне кола, защо си мислиш, че той щеше да ти повярва? Та кой слуша малки деца, които правят предсказания?
— Прави са, Емили — успокои я и мадам. — Не ти си виновна за смъртта на баща си.
— Просто ми се иска да знам какво мисли и той — рече Емили.
И тогава тя внезапно и рязко пое въздух, наведе се напред и потупа по рамото седящото пред нея момче.
— Кен, ти говориш с мъртвите, нали? Възможно ли е да опиташ да откриеш баща ми и да го питаш дали ми се сърди? И да му кажеш, че съжалявам, че не съм го предупредила?
Веждите на Кен се свъсиха, щом момчето се обърна назад и я погледна.
— Аз не говоря с мъртвите, Емили. Те говорят на мен!
— Ти не им ли отвръщаш? Никога ли не си завързвал разговор с някого от тях?
— Да не откачи? — възкликна Кен. — Не искам да ги поощрявам, искам да спрат!
Аманда слушаше спора с интерес. Стана й ясно, че Кен не обича дарбата си, също както тя самата не обичаше своята.
— Но ако само опит…
— Емили! — намеси се и мадам. — Това е неуместно. Както добре знаеш, има хора, които биха ни използвали, ако узнаят за дарбите ни. Ние обаче не се използваме един друг. Кен, ще ни разкажеш ли кога за пръв път те заговори мъртъв човек?
Кен се сви на стола си.
— Наистина, не си спомням.
Чарлс го зяпна невярващо.
— О, ама моля те. Не си спомняш първия път, когато мъртвец ти е проговорил?
Кен не го погледна, докато му отговаряше.
— Не. Ъм, предполагам, че ми говорят, откакто съм се родил, така че не съм забелязал.
Малкият Мартин Купър също попита:
— Какво е чувството да чуваш умрелите хора? Да не би да е, все едно имаш духове в главата?
Изражението на момчето бе уплашено, сякаш Мартин се боеше, че призраците ще изскочат от главата на Кен и ще погнат него.
— Не е забавно — кратко отговори Кен.
— Сега някой мъртъв говори ли ти? — попита и Трейси.
Момчето трепна.
— Леле, казваш го, сякаш съм луд и чувам гласове. Не. Може би. Не знам, не слушам.
Аманда не му вярваше и смяташе, че и мадам не му вярва. Всъщност на нея така или иначе не й пукаше. Бе прекалено заета да мисли за Кен по друг начин. Като за гадже.