Че защо не? Той беше сладък, беше готин и приятелките й щяха да се впечатлят, ако тръгне с него. Дори на Нина щеше да й се наложи да я уважава. Да бъде с някой като Кен Престън определено щеше да я върне на върха. А и не че тя щеше да страда по време на процеса на сближаване с него…
— Аманда? Ти на колко години беше, когато ти се случи за пръв път?
Тя заразказва историята за просякинята, която беше срещнала, когато бе петгодишна. Докато говореше, наблюдаваше Кен. Може би той щеше да се впечатли от факта, че тя не бива да съжалява никого. Ала момчето изобщо не я слушаше.
Не разказа за епизода, когато бе Трейси Девън — не можеше да понесе мисълта, че Кен ще си представя старата Трейси и ще я свързва със собственото й лице. Дори сега новата и подобрена Трейси не бе от нейната класа.
Тогава точно Девън вдигна ръка и сърцето на Аманда подскочи. За щастие обаче бе време за звънеца.
— Утре ще чуем и теб, Трейси — каза мадам. — И Джена и Мартин.
— Ами Картър? — пожела да узнае Чарлс.
Мартин се разсмя и мадам му хвърли предупредителен поглед. Сетне учителката се вгледа в момчето, което никой не познаваше.
— Картър, утре ще ни разкажеш ли историята си? — попита го тя.
Отговор на въпроса й не последва и, също като останалите, Аманда не се изненада. Никой от тях не знаеше дали момчето въобще има дарба. Откакто бе в „Медоубрук“, той не беше проговарял. Никой ме знаеше и истинското му име. Един учител го бе намерил да се скита на улица „Картър“. Момчето не само бе нямо, но и явно имаше амнезия. Картър бе пълна и неразгадаема мистерия, което значеше, че е много странен, и Аманда предположи, че това е и причината да го включат в този клас. С останалите откачалки.
Та кой въобще би повярвал, че Аманда Бийсън има нещо общо с някой като Картър Стрийт1? Направо бе противно. Трябваше да се махне от тук. И нямаше да навреди да има партньор, който да й помогне да замисли и да осъществи нейното, тяхното, освобождение.
Мястото, на което седеше, бе по-близо до вратата, отколкото това на Кен, затова щом звънецът би, тя избърза навън и причака съученика си. Веднага щом момчето излезе, тръгна редом с него и го заговори небрежно:
— Разбирам го, Кен.
— Ъ?
— Онова, което каза в час днес. Разбирам го.
Той я изгледа объркано.
— И на теб ли ти говорят мъртви хора?
— Не, имах предвид, че и аз не искам дарбата си.
— Ами… — Той извърна поглед и тя разбра. Претъпканият коридор не беше мястото да обсъждат нещо толкова лично.
— Мислех си, че можем да си поговорим за това някой път — подметна.
В изражението му нямаше абсолютно никакъв ентусиазъм.
— Не говорим ли за това всеки ден в час?
— Да, но аз имах предвид само ти и аз… — гласът й отслабна, защото той се намръщи.
Дори не бе сигурна, че я чу.
— Трябва да вървя — внезапно каза Кен и изчезна в мъжката тоалетна.
Аманда си помисли, че е възможно наистина да има нужда да отиде до тоалетната. Защо да не иска да излезе с нея? Тя беше красива, беше харесвана — повечето момчета щяха да се поласкаят, ако флиртува с тях. А и Кен наистина я целуна веднъж — миналата пролет на тържеството край басейна в дома на Софи. Разбира се, това не значеше нищо. Навярно някои от другите момчета на партито го бяха предизвикали да го направи, защото онзи ден всички се държаха доста глупаво, но все пак…
Може би наистина не я чу. Някой от онези мъртъвци може би се опитваше да му привлече вниманието. Ала тъкмо заради това той трябваше да я изслуша. Щом тя можеше да се отърве от своята дарба, вероятно можеше да му помогне да прогонят и неговата.
Останалите „деца с дарба“ бяха откачалки. Аманда и Кен бяха готини. Мястото им бе един до друг — и освободени от този клас.
4
Джена напусна Бруксайд Тауърс едва преди два дни, ала блоковете вече й се струваха още по-мрачни и неприветливи и нямаха нищо общо с дом. Много се радваше, че Трейси и Емили предложиха да я придружат след училище. Е, тя, естествено не им каза, че им е благодарна.
— Знаете ли, мога и сама да се справя — заяви им. — Не знам защо и вие идвате.
Трейси се обърна към Емили и й обясни:
— По такъв начин Джена казва „Благодаря!“.