Джена не й обърна внимание и додаде:
— И ако асансьорът не работи, ще съжалявате. Живея на петия етаж.
— Не можеш сама да пренесеш всичко — отвърна й Трейси и сетне се обърна към Емили. — Забравила си е дъждобрана, халата, въобще много неща. Дори нещата за училище.
— Грешка на подсъзнанието — коментира Емили.
— Това пък какво е? — попита Джена, като се съмняваше, че е нещо, което човек носи под дрехите си.
— Това е, когато си мислиш, че правиш нещо несъзнателно, но в действителност за постъпката ти има подсъзнателна причина. Ето, ти например си забравила нещата си за училище, защото не обичаш училището.
Това бе една от интересните страни на Емили, замисли се Джена. Момичето може и да се държеше отвеяно и блуждаещо, ала изведнъж казваше нещо наистина умно, като това сега.
— И не се тревожи за асансьора — добави Емили. — Работи.
А това бе друго странно, но интересно нещо в съученичката им.
— Не мога да повярвам, че хвърляш на вятъра дарбата си с предсказания за такива глупави неща — впечатли се Джена.
— Знам — унило рече Емили. — Но те просто ми се явяват. А когато се опитам да предскажа нещо, то пък излиза неточно. Но ставам все по-добра. Миналата седмица познах четири от седем прогнози за времето.
Оказа се права и за асансьора. Когато се качиха на петия етаж, Джена се поколеба.
— Какво става? — попита я Трейси.
Не можеше да им каже истината, а тя бе, че се опасява да не би майка й да се е отказала, да е напуснала рехабилитационния център и сега да е припаднала на пода в дневната.
— Нищо — отвърна. Слава Богу, че те не можеха да прочетат нейните мисли. — Апартаментът е в дъното на коридора.
Скърцайки със зъби, тя тръгна напред, а приятелките й я последваха. За нейно облекчение жилището се оказа празно.
— Чувала ли си се с майка си? — попита я Емили.
Момичето поклати глава и ги въведе в стаята си.
— На хората в центъра не им е позволено да контактуват с никого отвън. Предполагам, че е добре. — Джена като че ли долови нещо в мислите на Трейси, затова й каза: — Добре де, може и просто да си мечтая, но имам право да се надявам, нали?
— Ей, ти ми обеща! — ядно възкликна Трейси.
— Съжалявам, забравих — излъга Джена, после отвори едно чекмедже и започна да хвърля неща върху леглото.
— За какво говорите? — пожела да узнае Емили.
— Джена обеща да не ми чете мислите, докато живее у нас — обясни Трейси.
— Просто прави като мен — предложи Емили.
— Какво правиш ти? — попита Девън.
— Не знам, но Джена никога не чете моите мисли.
Джена се усмихна.
— Това е, защото не смятам, че някога мислиш нещо, което си заслужава вниманието.
— Ха-ха, много смешно — рече Емили и взе чехлите на приятелката си. — Къде ще приберем всичко това?
Трейси извади от раницата си няколко празни чанти и момичетата започнаха да ги пълнят. Емили вдигна някаква тетрадка и внезапно спря.
— Това записките ти от часовете в специалния клас ли са?
Джена погледна тетрадката и отвърна:
— Да. Защо?
— Защото току-що получих видение за следващото ни домашно.
Трейси я погледна заинтригувана.
— Значи, ако докоснеш нещо, това ти помага да получаваш видения?
— Не знам, никога не ми се беше случвало досега. — Момичето въздъхна. — Има толкова много неща, свързани с дарбата ми, които не разбирам.
— И при мен е същото — успокои я Трейси. — Сега, когато не се чувствам пренебрегвана, не знам как да се накарам да изчезна.
— А аз защо не мога да чета мислите на всички хора? — зачуди се и Джена. После се обърна към Емили: — Какво ще бъде домашното? Не че ме интересува — бързо добави. — Най-вероятно няма да го направя.
— Мадам ще ни накара да помислим как бихме могли да използваме способностите си в някоя професия.
— Супер — изръмжа Джена, докато ровеше из бельото си, търсейки нещо без дупки. — Тогава предполагам, че мога да стана фокусник. Нещо от сорта на „Намислете си едно число и аз ще позная какво е то.“
— Можеш да станеш психолог — предложи й Трейси. — Определено дарбата ти ще ти помогне да разбираш какво мислят хората.
— Или пък полицай — намеси се Емили. — Винаги ще знаеш кога някой те лъже и ще успяваш да разкриваш престъпленията.