— Ако имах способността да ставам невидима, когато си поискам, можех да стана детектив — рече Трейси. — Или шпионин! Това щеше да е страхотно!
— Аз искам да работя нещо, което помага на хората — каза Емили. — Ако можех да предричам природни бедствия, като земетресенията, щях да предупреждавам хората да се евакуират, преди бедата да се случи.
— Никой няма да ти вярва — каза й Джена. — Ще си като Чикън Литъл, който тича и крещи: „Небето пада.“ Можеш ли да предскажеш какво ще ми се случи тази седмица на мен?
— Да видим… — Емили сбърчи чело и затвори очи. След миг рече: — Ще срещнеш висок, тъмен и красив непознат.
Трейси се разсмя.
— Звучиш като някоя от онези лъжливи циганки гледачки на панаира.
— Не, наистина, видях го — настоя Емили и изражението й се промени.
— Какво? — попита я Джена.
— Той ще те разплаче.
— О, моля-я-я те! — изсумтя Джена. — Денят, в който някое тъпо момче ме разплаче… Знаеш ли, Ем, ако имах твоята дарба, щях да я използвам, за да стана професионален комарджия и да спечеля пари. При конни надбягвания например, щях да знам на кой кон да заложа. Или щях да предвидя следващите печеливши числа от тотото.
Емили примигна.
— Като Серена.
— Ох, да бе. — Джена почти бе забравила за ужасната стажантка, която опита да принуди Емили да направи точно това. — Извинявай. — После се обърна към Трейси: — Ако можех да ставам невидима, щях да следвам известни хора и да видя какъв е истинският живот, който водят. Няма ли да е страхотно да се мотаеш с Бритни Спиърс? Или с принц Уилям?
— Това не е точно професия — възрази Трейси, — освен ако не пишеш клюкарски статии.
Ненадейно почукване на входната врата накара трите момичета да се извърнат и да погледнат натам.
— Очакваш ли някого? — попита я Трейси.
— Не — отвърна приятелката й, излезе от стаята и се запъти към вратата.
— Тогава не отваряй! — викна Трейси.
Джена надзърна през шпионката. За нещастие тя не бе почиствана от… ами, навярно никога не бе почиствана. Затова и момичето не успя да види много — само това, че някой доста висок и с тъмна коса стои от другата страна на вратата.
— Кой е? — попита тя.
— Извинете ме — отвърна мъжки глас, — търся Барбара Кели.
— Няма я у дома.
Трейси се появи зад рамото й и изсъска:
— Ако не го познаваш, не го пускай вътре.
Мъжът отвън явно я чу, защото отвърна:
— Който и да каза това, е напълно прав. Никога не отваряй вратата на непознати. Ще дойда друг път.
Фигурата изчезна и Джена се обърна към любопитните си приятелки.
— Може да е някой за сметките — предположи тя. — Или продаваше нещо. Никога преди не съм го виждала.
— Огледа ли го хубаво? — попита Емили.
— Не. Беше висок, имаше тъмна коса… Защо се смееш така?
— Защото бях права с предсказанието си! Току-що срещна висок, тъмен, хубав непознат.
— Не можах да видя дали е хубав — отбеляза Джена.
Емили въздъхна.
— Е, но беше висок и тъмен и беше непознат. Така че уцелих три от четири. Не е зле. — Сетне изражението й отново се промени и момичето потрепери.
— Сега пък какво има? — попита я Джена.
— Просто имам лошо предчувствие за него. Като че ли може да е лош човек.
— В това няма смисъл — заяви Трейси. — Ако беше крадец или нещо такова, нямаше да каже на Джена да не отваря вратата.
— Права си — призна приятелката им. — Виждате ли? На мен не може да се разчита. Получавам видения, ала много пъти не разбирам какво значат.
— Жалко, че не може да смесим дарбите си и да работим заедно — заключи Трейси. — Джена можеше да прочете твоето съзнание и да разгадае какво виждаш в главата си.
— Тя не може да прочете съзнанието ми — напомни й Емили.
— Не съм казала това — този път възрази Джена. — Просто никога не съм опитвала.
— Опитай сега — накара я Емили. — За какво си мисля?
Джена затвори очи и се съсредоточи. После се намръщи.
— За нищо. Празна си като Картър Стрийт.
Емили се засмя.
— Просто си представих, че пред мислите ми се издига стена.
— О-о-о, нека и аз опитам! — развълнувано викна Трейси. — Джена, опитай да прочетеш моето съзнание.
— Нали ме накара да не го правя.
— Добре де, освобождавам те от обещанието ти за минутка. Старт.