Джена се почувства като цирков артист, изръмжа, но как да откаже на човек, който й осигурява дом за цели две седмици? Затова отново затвори очи.
Не й се наложи много-много да се съсредоточава, за да види мислите на Трейси.
— Мислиш си за вечерята днес и се надяваш да има спагети с кайма.
Трейси направи физиономия.
— Но и аз вдигнах стена, точно както Емили. Тухлена стена! Защо при мен не се получи?
— Аз откъде да знам — отвърна Джена. — Защо някои от предсказанията на Емили са верни, а други не са?
— Ние сме загадки — заключи Емили. — Не сме като останалите хора. Имаме странни дарби, които не разбираме, затова и не можем да очакваме да сработват през цялото време, докато не научим повече за тях.
Ето как за пореден път отнесената и разпиляна в мислите си ясновидка направи интелигентно заключение. Те наистина бяха загадки, всички те, хрумна й на Джена.
А ако ставаше дума за нея самата, харесваше й да е загадка. Това означаваше, че животът е пълен с изненади.
5
Когато на следващия ден пристигна в училище, Аманда отиде в канцеларията на директора. На гишето работеше една ученичка на име Хедър, която миналата година бе в класа й по геометрия. Хедър не беше смотана, но и не бе от най-харесваните, затова и Аманда беше съвсем сигурна, че може да я накара да й направи една услуга.
Оказа се права и след като благосклонно прие комплимент от съученичката си за новите си жълти обувки с висока платформа, тя си тръгна от канцеларията с копие от програмата на часовете на Кен. Сетне така организира деня си, че случайно да се натъква на момчето по различно време между часовете.
Първите два пъти той дори не я видя. Третия път я зърна и, когато тя го поздрави, й отвърна „здрасти“, но не спря да си говорят. Четвъртия път, когато Аманда опита да завърже разговор, той заяви, че е зает и забързано се отдалечи.
В това нямаше никакъв смисъл. Нима бе възможно — ама наистина възможно — да не я харесва? Трудно бе за вярване, но реши, че ще използва всички възможности да се сближи с Кен.
За пръв път, откакто започна да посещава тези часове, забърза към стая 209. Знаеше, че Кен няма да е там, защото той винаги пристигаше в последната минута. Обаче имаше някой друг, с когото искаше да се види — някой, който можеше да й помогне да се сближи с Кен.
Като най-примерна ученичка Сара вече бе заела мястото си, когато Аманда влезе в стаята. Който и да седеше пред съученичката й, още не бе дошъл, затова тя се настани на празното място. Сара я изгледа изненадано.
— Здравей, Аманда.
Аманда се помъчи да си припомни дали някога беше говорила с момичето. Не можа да се сети, но се усмихна широко и опита да се държи така, все едно всеки ден си бъбреха.
— Здрасти, Сара. Как си?
Сара бързо се възстанови от смущението си.
— Добре. А ти?
Аманда направи скръбна физиономия.
— Не много добре.
За Сара се говореше, че е мила и проявява разбиране, и ето че го доказа с думите и с притесненото си изражение:
— Какво се е случило?
— Кен — тъжно каза Аманда. — Нали знаеш Кен Престън от нашия клас.
— Какво се е случило с Кен?
— Ами той е толкова свенлив…
— Така ли? Не бях забелязала.
Аманда бързо продължи:
— Е, да, обаче е, и аз знам, че иска да ме покани на среща, но е прекалено срамежлив. Може би можеш да му помогнеш.
Сара изглеждаше объркана.
— Какво мога да направя аз?
— Ти имаш специалната дарба със силата на мисълта си да караш хората да правят разни неща. И си мислех, че можеш да го накараш да ме покани да излезем. Нищо грандиозно, просто нещо като посещение на кино или игра на миниголф.
Сара просто я зяпаше, останала без думи. Очите й се ококориха.
— Само този път — увери я Аманда. — Убедена съм, че ако веднъж остана с него насаме, той ще се отърси от стеснителността си. Би ли направила това за мен? Тоест, за него?
Сара поклати глава.
— Не мога, Аманда.
— Разбира се, че можеш. Имаш дарбата.
— Май че трябваше да кажа: „няма да го направя“. Аманда, моята дарба е опасна. И единственият начин да се справям с нея е, като изобщо не я ползвам.
— Но това е глупаво! — възкликна Аманда. — Та това е просто една среща. Как може да е опасно?
— Не за това става дума, Аманда.