Аманда се намръщи. Не й пукаше за какво става дума.
Сара обясни какво има предвид:
— Преди си фантазирах, че мога да отида на Олимпийските игри и да помагам на състезателите по фигурно пързаляне да не падат. Но сега вече знам, че да правя добри дела може да бъде също толкова опасно, както ако правя лоши неща. Защото едно нещо може да доведе до друго. Разбираш ли ме?
— Не. Виж, Сара, ако направиш това за мен, можем да станем приятелки. Може да седиш на нашата маса на обяд.
Аманда знаеше, че масата, на която седи заедно с Бритни, Софи, Нина, Кейти и останалите, е смятана за най-хубавата в столовата. Хедър от канцеларията щеше да убие за шанс да седне на тази маса.
Ала Сара не бе Хедър от канцеларията.
— Съжалявам, Аманда. Просто не мога.
Изглежда, сякаш наистина го мислеше. Аманда промени изражението на лицето си в гримаса, която се надяваше да изглежда заплашителна.
— Сара, нали помниш каква е моята дарба?
— Разбира се, че помня. Ти вчера говори за нея.
— Ами ако открадна тялото ти и принудя Кен да ме покани на среща? Имам предвид мен — Аманда — не мен, докато съм в теб.
Сара ни най-малко не изглеждаше притеснена.
— Първо трябва да изпиташ съчувствие към мен, Аманда. А ти не го изпитваш, нали?
Права беше. Сара не бе най-готиното, най-хубавото или най-харесваното момиче в „Медоубрук“, но изобщо не бе жалка. Аманда изостави идеята да я използва. Трябваше да намери друг начин да стигне до Кен.
Останалите ученици вече идваха, затова тя се върна на своето място. Както винаги Кен дойде последен и отново имаше разсеяно изражение на лицето си. Дори не опита да привлече вниманието му. Какво да направи? Все трябваше да има някакъв начин.
Звънецът би, часът започна и мадам каза на Трейси да разкаже историята си. Аманда не си направи труда да я слуша — знаеше историята наизуст, понеже преди време беше Девън. Трейси била щастливо дете и после майка й родила седемзначките. Трейси била пренебрегвана и затова започнала да изчезва, дрън-дрън-дрън. Аманда си драскаше по листа, опитвайки се да измисли как да привлече вниманието на Кен. Какво щеше да стане, ако отиде в дома му, почука на вратата и помоли да го види…
— Аманда?
Тя се озърна.
— Да, мадам?
— Нищо ли няма да кажеш на Трейси? — Учителката я гледаше строго. — Явно не си внимавала. Трейси ти благодари, че си й помогнала да се научи да отстоява себе си.
Сара се извърна да я погледне със стреснато изражение, сякаш се изненада, че е възможно Аманда да направи нещо добро за друг човек. Джена също я гледаше, но се усмихваше — заради способността си да чете мисли тя беше узнала, че Аманда се е преместила в тялото на Трейси. И Джена знаеше чудесно, че Аманда не се бе опитвала да подобри живота на Трейси, а само своя живот за времето, в което беше принудена да бъде Девън. Но Аманда се интересуваше от реакцията на един-единствен човек.
Погледна към Кен. Той се взираше навън през прозореца, замислен или може би заслушан в думите на мъртвите хора, ала във всеки случай очевидно не бе чул разказа на Трейси. Какво облекчение.
— О, да. Ъ-ъ, добре. Тоест, за нищо. Както и да е.
Мадам посочи Мартин да разказва. Момчето, което изглеждаше поне с две години по-малко от тях, заговори с толкова дразнещ, ревлив гласец, че бе мъчно човек да го слуша.
— Случи се преди две години. Играех на забивки пред вкъщи.
Образът на недораслия Мартин, играещ на баскетбол, й дойде в повече, ала Аманда вече знаеше и не издаваше мислите си. Джена и Чарлс обаче нямаха нейния самоконтрол и се разсмяха. Мартин стисна юмруци.
Мадам почука по бюрото си.
— Веднага престанете! Мартин, спомни си упражнението. Затвори очи и брой обратно от десет.
Аманда се надяваше упражнението да не даде резултат. Никога не беше виждала Мартин да показва дарбата си. Щеше да е интересно да разбере дали момчето ще нападне човек в инвалидна количка. Колкото до Джена — Аманда нямаше нищо против да я види малко поразтърсена.
Мартин обаче се успокои и животното, или каквото и да дремеше в него, се усмири.
— Както и да е. Две момчета дойдоха и поискаха да играят с мен. Само че не ми подаваха топката и после не искаха да ми я върнат. Опитах да си я взема обратно, но те бяха по-големи от мен. И ми се присмяха.
Повече не бе нужно да разказва. Всички знаеха какво се случва, когато Мартин подозира, че му се подиграват.