— Лошо ли ги нарани? — попита мадам.
— Едното от тях се измъкна. На другото му счупих ръката, но това беше всичко.
— Значи си успял да се възпреш — заключи мадам.
— Е, не точно. Но той толкова силно пищеше, че чувството ми премина.
Предполагаше се, че именно „чувството“ дава на Мартин силата на мечка или на някакво друго мощно животно. Във всеки случай, способността на момчето бе отвъд всичко, което нормален човек може да направи, пък бил той и огромен културист.
— И това е първият път, в който си спомняш да си усетил чувството? — попита учителката.
— Да. Но майка ми разказва, че когато съм бил на три годинки, баща ми е отнел някаква играчка от мен и аз съм го бутнал така, че е прелетял през цялата стая. Татко казва, че майка е сънувала, но никога след това не опита да ми вземе нещо, затова предполагам, че си е научил урока. Явно добре съм се справил за тригодишно дете.
— Това не е нещо, с което да се хвалиш, Мартин — смъмри го мадам. — Трябва да се научиш да насочваш и управляваш правилно силата си.
— Може би можеш да си намериш работа в бизнеса със събарянето на сгради някой ден — предложи Джена. — Обзалагам се, че ще си страхотен в срутването на постройки.
Мартин се замисли и рече:
— Предпочитам да събарям хора.
Сара ахна:
— Мартин! Това не е хубаво!
— Вината си е тяхна — оплака се момчето. — Хората винаги се заяждат с мен. Дребен съм и си мислят, че може да ме разиграват. Ако не ме закачат, няма да изпитвам чувството и няма да бъда способен да ги нараня.
— Мартин трябва да поемаш отговорност за дарбата си — обясни му мадам. — Следващата, която ще ми разказва, е Джена.
За щастие момичето бе спасено от звънеца, но не обичайния за края на часа, а онзи, известяващ началото на съобщенията по интеркома. Звукът бе последван от безплътния глас на секретарката на директора:
— Моля Джена Кели да се яви в канцеларията.
Всички се вторачиха в Джена, която моментално премина в защита:
— Нищо не съм направила!
— Просто върви в канцеларията, Джена — рече учителката. — Друг път ще разкажеш своята случка.
„Късметлийка“ — помисли си Аманда. Много вероятно бе мадам да забрави, че Джена не си е изпълнила домашното, и никога да не я подкани да го направи. Съученичката й не заслужаваше такъв късмет.
От друга страна обаче, Джена отиваше при директора, зарадва се Аманда. Никой не го викаха при директора за нещо хубаво.
6
Джена си блъскаше главата в опит да отгатне защо я привикват в канцеларията, понеже искаше да скалъпи обяснение или извинение, за да й се размине. По време на престоя си в „Медоубрук“ беше правила доста лоши неща, ала напоследък не бе нарушавала никое важно училищно правило. Не бягаше от училище — не и напоследък, не преписваше на тестовете. Като се замисли сега, беше се държала необичайно прилично през изминалите две седмици, дори не беше ходила в мола със Скънк и Слъг — хулиганите, с които се сприятели на улицата. Всъщност дори не ги беше виждала, откакто ги арестуваха за кражба.
Какво бе толкова страшно, че да я викат да излезе от час? Да не би да са проверили шкафчето й и да са намерили нещо лошо? Добре де, беше разхвърляно, но в него нямаше скрити цигари или пък наркотици и алкохол. Едва ли щяха да я нарочат заради две шоколадчета „КитКат“.
Тогава й хрумна нещо друго и й прилоша. Майка й… Да не би да се бе случило нещо с майка й? Краката й омекнаха и момичето внезапно спря. Това определено бе нещо, заради което можеха да те викнат от час, нещо като семеен проблем. Нещо наистина ужасно, като инцидент или… или по-лошо.
Майка й. Тя бе слаба, беше алкохоличка, никога ме бе печелила награди от типа „Майка на деня“, но Джена я обичаше. И мисълта да я изгуби…
— Джена? Добре ли си?
Разтревоженият глас бе на господин Гонзалес — училищния наставник. След престоя си в изправителното училище Джена беше принудена да провежда редовно срещи с него. Той беше горе-долу мил, но тя бе вложила толкова усилия да го лъже по време на разговорите им, че сега не можа да му разкрие истината.
— Да. Добре съм. Просто отивам към, ъм…
— Кабинета на директора? — Той се усмихна. — Всичко е наред, знам за това. Ако по-късно искаш да поговорим, знаеш къде е кабинетът ми — рече той и отмина нататък.
Момичето го зяпна. Той знаеше, че я викат в канцеларията, и се усмихна. Значи нямаше начин да е в беда или да се е случило нещо лошо, като например майка й да е пострадала. Явно бе нещо друго.