Е, поне има смелостта да се надсмива над себе си, помисли си Джена. Ала бе гледала достатъчно криминални филми по телевизията, за да знае, че измамниците обикновено са чаровни.
— Как разбра, че имаш дъщеря? — предизвика го тя.
— Майка ти имаше една приятелка — Силвия Тинзли. Няма как да я помниш, защото тя почина преди десет години. Но с нея поддържахме връзка и тя ми писа, че Барбара е родила момиченце.
— Но ти не се върна — заяви Джена.
— Не.
Той сведе глава. Ако действително бе актьор, Джена не можа да проумее защо не е пробил в Холивуд. Изглеждаше наистина тъжен.
— Как ме откри?
— Търсих. Из интернет. — Стюарт се усмихна накриво. — Малкото ти счепкване с полицията имаше и положителни последствия. Името ти се появи в една-две бази с данни.
— Никога не съм взимала наркотици, ако искаш да знаеш, без значение какво си прочел — обяви момичето. — Просто бях в компанията на хора, които притежаваха дрога.
Това пък защо му го каза? Какво й пукаше, че този напълно непознат можеше да я вземе за наркоманка?
— Навярно е добре да ви оставя да си поговорите насаме — предложи им господин Джаксън и понечи да стане от мястото си.
— Не! — викна тя. — Тоест, искам да кажа, че не е необходимо. Радвам се, че се запознахме, господин Кели. Сега, моля ви, мога ли да си вървя, господин Джаксън?
Погледът на директора се помрачи, ала Стюарт Кели явно прояви много по-голямо разбиране.
— Знам, че това е шок за теб, Джена. И че сега ти е трудно, докато майка ти е в рехабилитационния център.
Леле! Той знаеше страшно много неща за нея, помисли си тя, но не каза нищо.
— Ще те разбера, ако не искаш дори да ме познаваш — продължи Стюарт, — но ще имаш ли нещо против да се свържа със семейството, при което си отседнала? Може би ще мога да те навестя при тях, ако нямаш нищо против.
Джена преглътна, опитвайки се да преглътне онова, което усещаше като гигантска буца в гърлото си. Реши, че в това май няма нищо лошо. А и семейство Девън бяха умни хора. Те щяха да разгадаят кой е той в действителност и какво е намислил.
Сви рамене.
— Както и да е.
Този път не си направи труда да иска разрешение от директора. Обърна се и излезе.
Секретарката, все още усмихната, й даде бележка с позволение да влезе със закъснение в следващия час. Но Джена не влезе в час. Вместо това мина по смълчания коридор и отиде право в тоалетната. Имаше нужда да остане сама, за да помисли.
Кой беше този мъж? И какво искаше от нея? Явно организираше някаква измама, но защо? Нямаше да има възможност да я отвлече и после да поиска откуп.
Господин Джаксън бе на мнение, че има доказателства, че този Стюарт Кели наистина й е баща. Но защо му бе да идва да я търси? За да поиска родителските права и да взима детските надбавки, които майка й получаваше от държавата за нея? Но това не бяха много пари — дори усилието не си заслужаваха. Във всичко това нямаше никакъв смисъл.
Джена изпита едва ли не облекчение, когато звънецът би. Поне часовете щяха да я разсеят. Излезе от тоалетната и се сблъска с Аманда Бийсън.
— Ето къде си била! — възкликна Аманда. — Навсякъде те търсих!
— Ти пък какво искаш? — попита Джена, знаейки, че грубостта й изобщо няма да впечатли момичето.
Оказа се права. Аманда всъщност я блъсна обратно в тоалетната.
— Искам услуга.
Вратата на една от кабинките се отвори и някакво момиче, което се стори някак познато на Джена, излезе от там. Беше Нина някоя си, приятелка на Аманда.
— Здрасти, Аманда. А ти си Джена Кели, нали?
— Да, и какво от това?
— Нищо. Просто не знаех, че вие двете сте приятелки.
Нина излезе със спокойна крачка.
Цветът се оттегли от лицето на Аманда. И въпреки всичко, което й се случи, Джена избухна в смях. Явно горкичката Аманда бе сломена, че я спипаха да говори със страховитото лошо момиче Джена Кели.
Едва ли не изпита съжаление към съученичката си, но не съвсем.
— Защо ми е да правя услуга на теб?
Аманда се отърси от шока и я погледна право в очите.