Стюарт Кели кимна, но очите му останаха приковани върху Джена.
— И е много специална.
— Е, тези двете, определено са такива — намеси се и госпожа Девън. — Знаете за специалните им дарби, нали?
— Училищният директор спомена, че Джена е много прозорлива по отношение на хората.
— Предполагам, че и така може да се каже — рече господин Девън. — Моята дъщеря може да изчезва.
— Татко! — прекъсна го Трейси. — Не бива да говорим за тези неща.
Баща й не се съгласи:
— Господин Кели, тоест Стюарт, всъщност е един от нас. Родител е на дете с дарба.
Стюарт поклати глава.
— Едва ли чак родител, след като не участвах в живота на Джена. Не знам как въобще ще й се реванширам за това.
Родителите Девън се спогледаха.
— Разбираме те — едновременно заявиха.
Начинът, по който я зяпаше с този възхитен поглед, започваше да лази по нервите на Джена.
— Защо дойде да ме търсиш сега? — попита го тя.
Той въздъхна и отпи от коктейла си. Джена обърна внимание, че Стюарт едва докосна питието. Поне не беше алкохолик — а това бе нещо.
— Държах се като страхливец — отвърна й той. — Винаги съм искал да те видя. Исках да видя и майка ти, но се опасявах, че ще затръшне вратата в лицето ми. Определено има правото да го направи. Отнесох се с нея непростимо.
— Така е — избухна Джена. — Напуснал си я, когато е била бременна. Не е чудно, че се е пропила.
— Джена — смъмри я нежно господин Девън, — хората допускат какви ли не грешки в живота си. Твоят баща поне е готов да се поправи.
Хрумна й, че всички говорят, все едно Стюарт Кели наистина й е баща. Дори и тя самата — та нали току-що обвини този мъж, когото никога не бе виждала, че е изоставил майка й. Навярно сега беше сгоден момент да проучи мислите му и да се опита да разбере кой е в действителност.
Но тъкмо тогава госпожа Девън ги покани на масата и на Джена не й се удаде възможност да се и гледа в него и да се съсредоточи. Последвалите минути бяха заети със сервирането на порции печено говеждо и с добавяне на гарнитура от зелен боб към него.
Макар че за момента нямаше възможност да прочете съзнанието му, Джена не се отказа от задаването на въпроси:
— Защо се появи пред вратата ни в понеделник? Защо първо не се обади?
— Не открих телефонен номер — обясни Стюарт.
Логично. Телефонът им бе спрян много отдавна заради неплатени сметки.
— Пък и — продължи той — предположих, че майка ти просто ще ми затвори, щом разбере кой се обажда.
— И щеше да затръшне вратата в лицето ти, ако си беше у дома — додаде Джена.
— Вярно — призна той. — Определено има причина да постъпи така. Просто ми хрумна, че ще имам по-голям шанс, ако говоря с нея очи в очи.
Вероятно си мислеше, че е толкова красив, че майка й няма да му устои, кисело си помисли Джена. За нещастие може би беше прав. Беше точно типът, който майка й харесва.
— Говорили ли сте с нея? — попита госпожа Девън.
— Не. Не й е позволено да приема обаждания и посетители в болницата. Кога ще я изпишат, Джена?
— Една седмица след събота.
— Нямам търпение да я вида.
— Защо? — безцеремонно попита момичето.
Усмивката му беше омайваща.
— Може и да ти е трудно да повярваш, Джена, но аз бях лудо влюбен в майка ти. Дори когато я изоставих.
Трейси любопитно се взря в него.
— Мислите ли, че още сте? Влюбен в нея?
— Трейси! — Джена я изгледа кръвнишки. — Това не е ли малко личен въпрос?
Стюарт Кели се засмя меко.
— Няма нищо, Джена. А и кой знае? Мога да кажа само, че никога не съм преставал да мисля за нея. Или за теб, Джена.
Тя не отвърна нищо. Осени я нова мисъл. Този мъж явно възнамеряваше да остане и да се срещне с майка й, щом я изпишат от рехабилитационния център. Барбара Кели може и да имаше замъглени спомени след всички тези години на пиянство, но не бе глупава. Със сигурност щеше да познае бившия си съпруг.
Джена го огледа и се опита да си представи, че й е баща. По природа не беше оптимист и нямаше тепърва да започне да гледа от добрата страна на нещата.
Над масата се възцари неловко мълчание. Стюарт Кели явно го усети, защото смени темата:
— Трейси, родителите ти казаха, че можеш да ставаш невидима.