Ала момичето извади късмет — съвсем ясно и отчетливо узна къде я пращат. И щом осъзна къде ще живее през следващите две седмици, настроението й значително се подобри.
— Изчакайте секунда — каза тя на социалната работничка.
Изтича в стаята си и грабна от леглото си старото плюшено мече. Одеве не го сложи в багажа, защото се боеше, че хората в приемния дом ще й се подиграват, че спи с играчката. А можеше и да е още по-лошо — възможно бе в дома да има и малки деца, които да протегнат алчните си ръце към мечето. Сега, когато вече знаеше къде отива, можеше да го пъхне във външния джоб на куфара, защото в онази къща нищо нямаше да го заплашва. Както и нея самата.
Навън пред блока, щом се качиха в колата, жената я изгледа подозрително и на Джена не й бе нужно да чете мислите й, за да узнае защо. Тя навярно очакваше момичето да хленчи и да се оплаква. Ненадейното примирение със съдбата от страна на Джена безпокоеше служителката на социалните служби. Може би жената се притесняваше, че Джена замисля да изскочи от колата на първия светнал червено светофар и да избяга. Когато наближиха един знак „Стоп“ Джена не устоя и се наклони към вратата, само за да зърне тревожното изражение на лицето на жената. Ала въпреки това стоя мирна, докато социалната работничка не зави по познатата улица и не паркира на една алея.
— И преди си била тук, нали? — попита я жената, ала Джена не си направи труда да отговори. Скочи от колата и помаха на момичето, застанало на стъпалата пред къщата.
Трейси Девън се затича към нея. Джена отстъпи крачка, ала за нейно успокоение Трейси спря пред нея и не я прегърна. Явно достатъчно добре познаваше съученичката си и знаеше, че не е от гушкащия се тип.
— Изненада! — викна домакинята. — Не, връщам си думите назад, ти изобщо не си изненадана, нали? Обзалагам се, че си прочела мислите на жената.
— Разбира се, че ги прочетох. Ей, ти как успя да уредиш това?
— Просто казах на родителите си, че имаш нужда от място, където да отседнеш, и че искам да живееш тук. Затова те се обадиха в социалните служби и направиха постъпките.
Трейси взе куфара на Джена и се отправи към къщата.
„Невероятно!“, помисли си Джена, докато следваше съученичката си. Едва преди месец Трейси не можеше и да мечтае да помоли майка си и баща си да й позволят да покани приятелка у дома за две седмици. А дори и да имаше тази смелост, те нямаше да я чуят. Преди никой не слушаше Трейси. Повечето хора дори не я виждаха. Защото когато момичето се чувстваше невидимо, то наистина ставаше невидимо — избледняваше всеки път, когато чувствата в него надделееха. Това беше „дарбата“ на Девън — способността да изчезва физически. Дори мадам — учителката на класа на даровитите — никога не бе сигурна дали Трейси присъства, или я няма.
Родителите на съученичката й я посрещнаха топло.
— Толкова се радваме, че отново си при нас — каза й бащата, а майката на Трейси я прегърна леко, което Джена успя да изтърпи, без да се дърпа.
Трудно бе да повярва, че тези двама приветливи родители бяха причината за предишните страдания на Трейси. Не го бяха правили нарочно — сега те наистина съжаляваха и Джена виждаше, че се опитват да се поправят.
— Радвам се, че съм тук — отвърна им тя. — Особено като знам къде можеха да ме пратят.
И точно тогава седемте други причини за честите изчезвания на Трейси се появиха, връхлитайки в стаята.
— Джена!
— Хей, Джена!
— Джена, ще ни прочетеш ли приказка?
Джена отстъпи разтревожена. Седемзначките бяха покрити с петна.
— Била ли си болна от шарка? — попита я Трейси.
— Не знам — честно отвърна приятелката й.
Не си спомняше да е боледувала от шарка, а дори и да я беше изкарала като малко дете, майка й никога не й бе споменавала такова нещо. Напълно възможно обаче бе майка й да е била толкова пияна, че да не бе забелязала, че детето й е покрито с пъпки, и то да бе оздравяло от само себе си.
— Няма нищо, те вече не са заразни — увери я Трейси.
Джена се опита да отвърне на ентусиазираните им поздрави:
— Здравейте, Санди, Ранди, Манди…
Не можа да си спомни всичките им имена. Пък и имаше ли смисъл? Момиченцата бяха еднакви и нямаше начин да свърже всяко от тях с правилното име. Дори обривът от шарката изглежда се бе разпространил на съвсем същите места по всяко лице.