Той остана безмълвен и Джена вдигна поглед към него.
— Трудно ви е било на вас с майка ти, нали? — попита я Стюарт. — С парите имам предвид.
Джена сви рамена.
— Оправяме се.
— Наистина ли?
Момичето извърна поглед и той схвана посланието.
— Мога да кажа, че съжалявам — рече. — Наистина съжалявам. Но и аз нямаше да съм от кой знае каква полза. Не се справях особено добре. И все пак това не е извинение.
Джена обаче реши, че е, и й се прииска да го успокои:
— Щом си нямал пари, значи не си имал възможност да ни пратиш.
Той се усмихна.
— Ти си прагматик. Като майка си.
— Какво е прагматик?
— Някой, който е стъпил здраво на земята, който е разумен.
На Джена никога нямаше да й хрумне да използва тези думи, за да опише майка си. Но може би някога, когато Стюарт я бе познавал, Барбара Кели е била различна.
— Но мога да си позволя да купя айпод на дъщеря си — внезапно рече той. — Тук продават ли такива?
— Не е нужно да го правиш — каза тя.
— Но искам — настоя той.
Джена обаче бе непреклонна. Мисълта, че ще я засипе с подаръци… Притесняваше я.
И за нейно пълно изумление и доволство, той я разбра.
— Мислиш, че се опитвам да те купя, нали?
Тя кимна.
Стюарт тъжно се усмихна.
— Може би си права. Е, поне кока-кола ще ми позволиш да ти купя, нали?
На това беше съгласна. Влязоха в едно кафене и Джена му позволи да й купи не само една кока-кола, но и пържени картофки, които да изядат заедно. Малко се притесняваше, че той може да поиска да му разкаже повече за себе си, че ще очаква от нея да сподели историята на живота си. Но той отново се показа като готин.
Разказа й за своя живот, за приключенията, които бе преживял. През последните тринайсет години едва беше свързвал двата края, но бе живял интересно. Оказа се, че е работил на влак, прекосяващ страната от Ню Йорк до Сан Франсиско. Беше мил чинии на презокеански туристически кораб. Беше служил и като сервитьор в луксозен ресторант в Холивуд и беше виждал много известни хора. Беше се трудил и на тръбопровод в Аляска.
Невероятен беше. Джена знаеше, че бащите на другите деца са адвокати, учители, търговци. Мъже, работещи в офиси, в заводи, в грозни небостъргачи. Бащата на Трейси например въртеше някакъв голям и скучен бизнес. Никой от тях не беше като Стюарт Кели.
А и той изглеждаше много по-добре от всички бащи, които беше виждала. Господин Девън бе на практика плешив. Бащата на Емили имаше шкембе, увиснало над колана му. Стюарт Кели обаче можеше да мине за филмова звезда! Погледите, които жените му хвърляха, докато двамата е Джена се разхождаха из мола, не бяха останали незабелязани за нея.
Същото бе и е касиерката в кафенето. Тя взе банкнотата, която той й подаде, без да я гледа. Не можеше да свали очи от него.
— Надявам се, че сте харесали храната, господине — изломоти жената.
Стюарт й отвърна с напълно безизразно лице:
— Оказа се страхотно вкусна кока-кола.
Забавен беше, доволно си помисли Джена. Касиерката не схвана. Само се усмихна, докато му подаваше няколко монети.
— Извинете — рече й Стюарт, — но мисля, че има грешка. Подадох ви банкнота от двайсет долара.
— О, не, господине, десет долара бяха — отвърна касиерката.
Стюарт я погледна подозрително.
— Уверена ли сте? Сигурен съм, че бяха двайсет.
Джена не устоя. Съсредоточи се и прочете съзнанието на касиерката.
„Това са най-лесно изкараните десет долара в живота ми.“
— Двайсетачка беше — обяви Джена.
Жената силно стисна устни. Един мъж с бяла риза и бадж, на който пишеше: „Управител“, се приближи към тях.
— Проблем ли има? — попита ги той.
— Няма никакъв проблем — отвърна продавачката и извади от касата банкнота от десет долара. — Ето рестото ви, господине.
— Благодаря ви — любезно отвърна той. — Видя ли ме колко пари й дадох? — Стюарт попита Джена, докато се връщаха в мола.
— Не. Но прочетох мислите й и видях, че иска да те измами.
Той се засмя.
— Страхотен талант имаш, Джена. Явно няма да се налага да се тревожа, че някой ще поиска да измами теб. Или мен, докато ти си наоколо! Най-добре е да бъдем заедно. Какво мислиш?
— Добре ми звучи — безгрижно отвърна тя, но знаеше, че усмивката й се простира от ухо до ухо.