След това двамата разгледаха витрините и говориха за мода, книги, изкуство. Стюарт трябваше да си купи някакви неща от аптеката и така откриха, че използват една и съща паста за зъби.
По едно време спряха пред студио за татуировки и Джена се възхити на моделите, изложени на витрината.
— Харесваш ли татуировките? — попита я той.
Тя кимна.
— Искам да си направя.
Изгледа го изпитателно, за да установи реакцията му. Повечето родители, които познаваше, щяха направо да се побъркат, ако децата им признаят, че искат да се татуират.
Но не и Стюарт.
— Може би не е зле да изчакаш — меко рече той. — Не забравяй, че това е решение за цял живот. Знам, че вече има начини за премахването им, но все пак решението е важно, пък и са скъпи. И аз преди много време мислех да си направя.
— Каква? — попита момичето.
— Нищо оригинално. Едно име, изписано в сърце. — Той се усмихна. — Барбара.
— Е, вероятно се радваш, че не си го направил — отвърна Джена, — като се има предвид как са се развили нещата.
— М-м-м. — Стюарт се усмихна тъжно. — Е, никога не се знае. Винаги мога да си направя татуировка.
„Просто татуировка ли?“ — замисли се Джена. — „Или името Барбара, изписано в сърчице?“ Но не посмя да го попита. Беше прекалено невероятно, че да се надява да се случи.
— Виж — каза й той, — тук имат и временни. Хайде да ги видим.
Влязоха и разгледаха различните лепенки, които се продаваха. Джена се възхити на едно листче с букви и няколко вида рамки с плетеници.
— Това е готино, можеш сам да си измислиш как да изглежда — рече му тя. — И пише, че издържат поне една седмица. Можеш да опиташ нещо и след седмица, ако все още ти харесва, да си направиш истинска такава.
— Чудесна идея — съгласи се Стюарт. Той взе едно от листчетата и отиде да го плати на касите.
Докато чакаха на опашката, прошепна на Джена:
— Дръж под око парите. Не искам заради мен отново да хабиш дарбата си за четене на мисли!
Момичето се усмихна. По нейно мнение нямаше дарби, които можеха да бъдат напразно похабени по него.
След като плати за временните татуировки, Стюарт остана без пари и, когато стигнаха пред банковия офис, той спря да изтегли пари от банкомата. Пред тях имаше жена, която ненужно дълго се бавеше. Непрекъснато вадеше и пъхаше картата си. Джена я чу да мърмори и проклина тихичко под носа си.
Непознатата се обърна към тях и обясни:
— Извинете, че се бавя толкова много. Не мога да си спомня ПИН-кода.
Джена я слушаше с интерес. Ето я и нея — възможността да се опита да прочете подсъзнателни мисли, за което я беше молила и госпожа Девън. Също като невидима сонда тя проникна в съзнанието на жената.
— Три-осем-седем-две — рече й.
Непознатата се вторачи в момичето и устата й зяпна. Сетне изражението на лицето й се смени с ужасено. Госпожата напъха картата в портмонето си и забързано се отдалечи.
— Това не беше много мило от нейна страна — рече Стюарт.
Джена се разсмя.
— Сигурно си е помислила, че сме крадци.
Той също се засмя.
— Явно изглеждаме като добър отбор, а?
Сърцето й преливаше и Джена си помисли, че то направо ще изхвърчи.
Време беше вече да се връща в дома на Девън. Стюарт си беше взел под наем симпатична малка жълта кола с пет врати, с която я закара до къщата на приятелката й. Паркира отпред и я изпрати до вратата.
— Няма да влизам — рече й. — Скоро ще стане време за вечеря и ще изглежда, сякаш си прося да ме поканят, за да се наям.
На Джена й се искаше той да остане, но го разбра. И той като нея беше горд.
— Добре, ще се видим — каза тя. — Ще останеш в града за малко, нали?
— Разбира се — увери я той.
После постави ръце на раменете й, наведе се и леко я целуна по бузата. След това се отдръпна и като че се засрами.
— Надявам се, че не съм прекалено нахален.
Джена щастливо поклати глава.
— Не. Няма проблем. Предполагам, че бащите това правят, нали?
Стюарт се усмихна.
— Да.
11
Аманда-Кен лежеше на леглото на Кен, зяпаше тавана и слушаше.
„Прекарвахме много време на плажа. Слънцето в златистата й коса… блестеше като напръскана със злато. Беше като момичето, боядисано в злато. Ти всъщност гледал ли си «Голдфингър»?“