„Не, но съм чувал за него. Това е стар филм за Джеймс Бонд, нали?“
Стори й се, че Рик се смее.
„Все забравям, че живееш в друг век! Бях на четиринайсет, когато гледах «Голдфингър». Ти нали си на толкова сега? Трябва да го гледаш, страхотен е.“
„Ще си го взема под наем.“
„Леле, иска ми се и по мое време да беше имало дивиди. Сигурно е готско да гледаш филми, когато си искаш.“
„Да, наистина е… готско.“
„С Нанси ходехме на кино всяка събота вечер. Тя обичаше романтичните филми, а аз — екшъните. Всяка събота се карахме какво да гледаме. Е, не бяха истински караници, просто спорехме.“
„Кой надделяваше?“
„Редувахме се кой от нас да избира филма. Но можеше да ме убеждава всеки път. Винаги щях да й угодя.“
Сега вече Аманда се беше научила как да запазва някои мисли само за себе си. И ето че се замечта колко хубаво щеше да бъде да има приятел като Рик, който да я цени и да й дава каквото иска. Нямаше нужда да се тревожи, че Рик ще чуе тези й мисли, защото той все още смяташе, че си говори с друго момче.
Момичето зададе следващия си въпрос:
„Какво друго правихте заедно?“
„Нали знаеш парка край кметството?“
„Разбира се.“
„Това беше едно от любимите й места, особено когато цъфтяха розите. Обичаше рози. Когато си продадох мотоциклета, изхарчих всичко, за да й подарявам по една червена роза всеки ден, докато не свършиха парите.“
Червени рози и мотоциклети. Еха! Какво момче.
„Моля?“
Аманда осъзна, че не бе запазила последното хрумване за себе си.
„Ъм, просто се чудех защо си продал мотора си?“
„Брат ми постъпи в армията и ми остави да ползвам неговия.“ — Последва пауза. — „Не искам да говоря за това, става ли?“
Зачуди се дали брат му е бил убит. Война ли беше имало по времето на Рик? Все още не знаеше по кое време бе живял той.
На вратата на стаята се почука.
— Влез — викна Аманда.
Майката на Кен открехна и подаде глава.
— Добре ли си?
— Да. Защо?
— Събота следобед е, навън е слънчево, а ти цял ден лежиш на леглото! — Жената се намръщи. — Ще се обадя на доктора. Напоследък и не се храниш добре. Мисля, че трябва да те прегледа.
Аманда-Кен скочи от леглото.
— Добре съм. Просто си мислех за разни неща. Сега излизам.
А на Рик рече:
„До после.“
За онова, което искаше да направи сега, щеше да й е нужен компютър, но първо трябваше да излезе от къщата, преди майката на Кен да стане още по-подозрителна. Един учител някога беше обяснил на класа й, че в градската библиотека има безплатен интернет. Преди никога не беше стъпвала в градската библиотека, но знаеше къде се намира.
Изненада се, когато библиотекарката зад бюрото я поздрави, не — когато всъщност поздрави Кен:
— Радвам се да те видя, Кен — рече тя с усмивка.
Аманда прочете табелката на бюрото.
— Здравейте, госпожо Флечър.
Жената като че се стресна. Сетне забеляза къде гледа момчето и обърна табелката. Засмя се тихичко.
— Много смешно, Кен. Току-що дойдох и нямах време да сменя имената. — После прибра табелката в едно чекмедже и извади друга, на която пишеше: „Госпожа Грийнуд“.
Аманда се усмихна на библиотекарката и мислено въздъхна с облекчение. За малко.
Намери компютрите, седна пред един и го включи. Екранът светна и показа съобщение: „Въведете парола“.
Момичето стана и се върна при бюрото на библиотекарката.
— Компютърът ми иска парола за достъп.
— Разбира се — отвърна жената с объркано изражение. — Кен, и преди си ползвал компютрите. Знаеш паролата.
Аманда преглътна.
— Аз, ъ-ъ, забравих я.
Бръчките върху озадаченото лице на служителката се умножиха. Но все пак тя отговори:
— Пет нули, Кен. Лесно е за запомняне.
— Да, разбира се. Малко не съм на себе си днес.
Сега вече библиотекарката изглеждаше загрижена. И какъвто беше късметът на Аманда жената щеше да се окаже приятелка на майката на Кен и щеше да й се обади, за да й съобщи, че синът й се държи странно.
Момичето се върна при компютъра, въведе паролата и в полето за търсене написа: „Голдфингър“. Появиха се описание на филма, няколко снимки на актьорите и година — хиляда деветстотин шейсет и четвърта. На колко й каза Рик, че е бил тогава? На четиринайсет?