Третата снимка бе онази от бала. Четвъртата бе като втората, но уголемена, разположена почти на цялата страница. Беше рамкирана в черно. Под нея Аманда прочете: „В памет на Ричард (Рик) Ласки, 1950–1968 г.“
Явно Рик беше починал през последната си година в училище. Всепоглъщаща тъга налегна Аманда и момичето едва сдържа сълзите си. А това бе нелепо — всички тези събития се бяха случили преди повече от четирийсет години. Пък и тя не го познаваше — та той бе просто един глас, нищо повече.
Върна се при компютъра и въведе името на Рик и името на гимназията в полето за търсене. За щастие се появи статия от местен вестник. Всъщност беше некролог.
Ричард Ласки, осемнайсетгодишен, загинал при инцидент на магистралата. Бил е с мотора на брат си, досети се Аманда. Затова и не обичаше да говори на тази тема.
Момичето остана втренчено в текста ужасно дълго. Сетне се върна в прашната стаичка. На някаква друга полица откри подвързани копия от други училищни публикации — наръчници, вестници, театрални програми. И броеве на „Селестиал Търнингс“.
Прехвърли списанията, издадени в периода между хиляда деветстотин шейсет и пета и шейсет и осма година, и откри два разказа и няколко поеми от Рик. Разказите бяха прекалено многословни за вкуса й, но стиховете бяха хубави. Особено един от тях.
Озаглавен бе „Нанси“ и бе любовно стихотворение.
Ето сега вече наистина й се плачеше. Да бъде така обичана — колко невероятно красиво. Нанси не бе го оценила. Тя не го бе заслужавала.
„Аз го заслужавам“ — помисли си Аманда. После отнесе списанието при копирната машина.
По-късно същата вечер, когато остана сама в стаята на Кен, отново и отново препрочита поемата. И с всяко следващо прочитане се трогваше все повече и повече. И се замечта, че един ден някое момче ще напише такава поема и за нея самата…
Но всъщност защо й бе да мечтае?
Включи компютъра на Кен и отвори текстообработващата програма. Сетне набра текста на стихотворението на Рик и промени една-единствена дума — заглавието. Отпечата го. След това внимателно сгъна листа, пъхна го в плик и върху него написа името, което вече стоеше като заглавие на произведението.
Аманда.
12
В неделя по обед Джена отиде да се види с баща си в истински ресторант — от онези с платнените салфетки.
— Как е пилето? — попита я Стюарт.
— Вкусно — отвърна тя.
И преди много пъти беше яла пилешко, това беше ясно, но никога като това — залято със сос и мънички гъбки.
Баща й си бе поръчал някакъв вид риба. В рибата имаше дребни костици, които той непрестанно трябваше да изважда, което можеше да побърка Джена, ако бе на негово място, но той явно нямаше нищо против. Мъж като Стюарт Кели, който веднъж бе живял на плажа цял месец и сам си бе ловил рибата, за да се храни, нямаше как да се притесни от някакви си костици. Животът му бе така поразителен!
— Наистина ли си работил на африканско сафари? — попита го тя.
— Едва за няколко седмици — отвърна той. — И го не на едно от онези големи ловни сафарита.
Ето това бе още нещо, което Джена харесваше у него — Стюарт не се хвалеше с нещата, които бе правил. Беше много умерен, когато разказваше за приключенията си.
— Добре — облекчено каза момичето. — Не одобрявам убиването на животни. — Погледна към чинията си. — Обаче ги ям. Това май ме превръща в лицемерка.
— И аз така се чувствам — призна й той и Джена отново усети онова топло чувство, което напоследък често я заливаше.
Имаха толкова много общи неща помежду си!
Ала въпреки това нещо я тревожеше. Как мъж, който бе живял такъв вълнуващ живот, щеше да пожелае да се премести тук и да се установи, да си намери работа и да има семейство? Тъкмо това бе мечтата на Джена сега, и колкото и упорито да опитваше да съживи обичайните си песимизъм и недоверие, тези фантазии продължаваха да се въртят в главата й. Къща е градина. Майка, баща, може би куче, навярно дори малко братче или сестриче…