— Стю? Стю Кели?
Червендалест мъж, облечен в риза с ярки хавайски мотиви, спря край масата им. Баща й се изправи.
— Арни! Радвам се да те видя! — Двамата мъже се здрависаха.
— Колко време мина, десет години? Или повече? — попита го непознатият. — Колко ще останеш в града?
— Не съм сигурен — отговори Стюарт. После се извърна и намигна на Джена. — Зависи от това как ще се развият нещата.
— Как я караш напоследък?
— Горе-долу. Нямам работа в момента. Парите обаче свършват, така че трябва да започна да се оглеждам.
Джена отново се възхити. Той нямаше много пари, но бе намерил достатъчно, че да заведе дъщеря си на обяд в ресторант, където не се налага човек да се реди на опашка пред касата. Напомни си да не си поръчва десерт.
Червендалестият мъж кимна към отсрещната страна на заведението.
— Е, ако все още имаш някоя и друга пара и се чувстваш късметлия, може би ще ти бъде интересно в задната стаичка.
— Задна стаичка ли?
— Всеки неделен следобед там се играе покер. Момчетата са добри и залозите не са високи. Аз сега натам съм тръгнал. Искаш ли да се присъединиш към нас?
— Не, благодаря — отвърна Стюарт. — Прекарвам деня с дъщеря си.
Той ги представи един на друг. После двамата мъже си обещаха да държат връзка и Арни се запъти към задната стаичка и към играта си.
— Покерът трудна игра ли е? — попита Джена.
— Не много. Трудно е да спечелиш обаче. Много зависи от картите, които ти се паднат, така че късметът е основен фактор. И четенето на мисли.
Очите на момичето се ококориха.
— Четенето на мисли?
Стюарт се разсмя.
— Не буквално, Джена. Някога чувала ли си израза покер физиономия?
— Не.
— Това е, когато изражението на другия човек не издава мислите му. Фразата се е появила, защото в покера на играчите често им се налага да блъфират и да се преструват, че картите им са по-добри, отколкото са в действителност, за да принудят по този начин останалите участници да залагат, да вдигат залога или да пасуват.
Джена не разбираше какво точно значи да вдигнеш залога или да пасуваш, но общо взето й стана ясно.
— Трябва да се отгатне какви са картите на другите играчи, нали?
— Точно така. И ако играчите имат добри покер физиономии, играта не е лесна. Искаш ли десерт?
— Не, благодаря — възпитано отвърна тя.
Той също не пожела десерт, затова помоли за сметката и сервитьорът я донесе.
— Какво искаш да правим следобеда? Какво ще кажеш да идем на кино?
Стюарт отвори портфейла си и извади няколко банкноти. Джена успя да зърне, че вътре остават още съвсем малко. Опита се да измисли какво могат да правят, без да плащат нищо.
— Знаеш ли какво много искам да правя? Искам да видя истинска игра на покер.
Стюарт се изненада.
— Защо?
— Харесвам игрите с карти и искам да видя как се играе.
Той се усмихна с думите:
— Опасявам се, че не е атрактивен спорт. Онези момчета в задната стаичка няма да искат да ги наблюдаваме.
— Ами ако и ти играеш? — попита го тя. — Ще ми дадат ли да поседя до теб?
Той я погледна развеселен.
— Наистина ли искаш да го направим?
Момичето неистово закима.
Стюарт сви рамене.
— Може да ги попитаме.
В задната стаичка имаше маса за билярд, маса за мини футбол и две други маси, на които хората играеха карти. Когато Арни вдигна поглед и видя Стюарт и Джена, им махна.
— Ей, точно ще започваме ново раздаване. Искаш ли да се включиш?
— Нещо против детето ми да седне при мен? — попита ги Стюарт.
Един от мъжете се усмихна.
— Нищо, стига да гледа само твоите карти.
Стюарт дръпна два стола и седнаха. Момичето примигна, когато той прибави и малкото останали в портфейла му пари към онези на масата, после картите бяха раздадени.
Джена не бе съвсем сигурна какво се случва, защото цялото това плащане и вдигане нищо не й говореше. Но след малко прозря някои неща. Картите, които държаха играчите, се наричаха ръка и най-добрата ръка печелеше играта. Понякога обаче хората се преструваха, че имат по-добра ръка, отколкото имат в действителност, за да принудят останалите играчи да се откажат. Това бе частта с блъфирането.