— Но няма работа, нали?
— Може да си намери. Направо няма да повярваш какви интересни неща е работил. Бил е на кораб, на сафари, имал е работа и в Аляска…
— Наистина? Така ли ти каза?
Джена седна в леглото.
— Мислиш, че ме лъже ли?
— О, не — бързо се поправи Трейси. — Просто е интересно, че е работил толкова много неща. Какво правихте днес?
— Обядвахме в ресторант и после играхме покер. Е, баща ми игра, аз само гледах. И той спечели!
— Късметлия — рече приятелката й.
— Не бе просто късмет — призна си Джена и разказа как е прочела мислите на другия играч.
Може би обаче не биваше да споделя това, защото Трейси много държеше на честността. Затова и не се изненада, когато приятелката й я сгълча:
— Не е било много умно да го правиш — укорително й рече тя. — Уверена съм, че Стюарт няма да остане доволен, ако узнае, че си го извършила.
— Той вече знае — отвърна Джена. — Казах му.
Трейси я погледна с любопитство и попита:
— И какво направи?
— Засмя се.
Трейси изглеждаше ужасена.
— Шегуваш се!
— Баща ми е много готин — информира я Джена. — Той не ме поучава и не ми нарежда как да се държа.
Другото момиче измърмори нещо, което Джена не чу.
— Какво каза?
— Просто казах, че… не звучи много бащински.
Джена я зяпна.
— Това пък какво значи?
— Нищо.
Но във въздуха увисна неприятна тишина, която в края на краищата бе прекъсната от Джена:
— Не харесваш ли баща ми?
— Не, всичко е наред — каза Трейси, — само че…
— Какво?
— Ами той се появи от нищото, казва, че ти е баща, и сега изведнъж целият ти живот ще се промени. Просто не искам да се разочароваш.
— Защо да се разочаровам? — объркано попита Джена. Тогава думите на приятелката й звъннаха в ушите й. — Какво искаш да кажеш с това „казва, че ти е баща“? Не вярваш ли, че ми е баща?
— Не знам. Може би. Но майка ти още не го е виждала. А ти му се доверяваш, само защото не можеш да прочетеш мислите му. Което не е достатъчно основание.
— Майка ми можеше да си е у дома, когато той дойде в Бруксайд Тауърс — изтъкна Джена.
— Но я нямаше там — рече Трейси. — И може би той го е знаел.
— В това няма смисъл — възрази Джена. — Защо му е да лъже, че ми е баща? За да се среща с мен? Та той не е някакъв си психо!
— О, не, не исках да кажа това — припряно се оправда Трейси. — Казвам само, че не бива да прибързваш. Не си прави заключения.
Джена я изгледа ядно.
— Харесвам заключенията си.
Трейси остана мълчалива. После лекичко се усмихна на съученичката си.
— Съжалявам. Не бива да говоря така за него, и без това не е моя работа. Нека говорим за нещо друго.
— Добре. Ти какво прави днес?
— Упражнявах изчезването си.
— Така ли? И как е?
— Ставам все по-добра — похвали се Трейси. — За една цяла минута станах напълно невидима. Трудно е да кажа със сигурност обаче, защото се налага да се наблюдавам в огледалото. Може и да е имало някакво очертание от мен, което да не съм забелязала.
— Опитай сега и аз ще ти кажа дали си изцяло невидима — предложи приятелката й.
Трейси смръщи вежди и за миг се вторачи немигащо в Джена.
— Добре — рече накрая. Застана близо до съученичката си край вратата. — Ако изчезна, засечи времето, за да знам после за колко дълго мога да оставам в такова състояние.
Тя подаде мобилния си телефон на Джена и й показа как действа хронометърът. После отстъпи няколко крачки.
Джена наблюдаваше. Трейси стоеше напълно неподвижно със затворени очи. Дишаше равномерно и спокойно, заради което Джена стигна до заключението, че приятелката й се съсредоточава.
И ето че започна да избледнява. Първоначално бе на практика недоловимо. На Джена й хрумна, че собственото й въображение или желанието й момичето да сполучи го карат да изглежда не така плътно. Но скоро Джена започна да вижда през Трейси. Съученичката й стана полупрозрачна и след това изчезна напълно. Джена изобщо не я виждаше.
Задейства хронометъра. Все още бе малко ядосана на приятелката си за това, че не е въодушевена за Стюарт. Но Трейси бе водила нелек живот — всички я бяха пренебрегвали у дома, а в училище й се бяха подигравали, навярно това бе причината да й е трудно да приема хората и да им се доверява. Все някога Стюарт щеше да я очарова.