Колко й беше казала, че е останала невидима? Една минута? Вече превишаваше това време. Минута и деветнайсет секунди…
Някакви форми започнаха да се появяват и Джена спря хронометъра.
— Една минута и двайсет и две секунди — обяви тя, когато Трейси стана отново плътна. — Защо си така задъхана?
Момичето едва си поемаше въздух и стискаше юмруци.
— Нали не си мислиш, че изчезването не изисква никакви усилия?
— Не мислех, че е чак като да участваш в маратон — отвърна Джена. — Ей, умирам от глад. Майка ти дали е извадила от онези хрупкави неща, за да ги поднесе с коктейлите?
— Върви и виж. И аз скоро ще сляза.
Трейси все още бе леко задъхана и, преди да се извърне, Джена зърна някакво странно, нещастно изражение на лицето й.
Явно изчезването хабеше много повече енергия, отколкото четенето на мисли, помисли си, докато подтичваше към долния етаж. От друга страна, невидимостта можеше да се окаже голямо предимство в играта на покер…
13
— Няма ли да гледаш баскетболния мач с мен? — извика бащата на Кен към момчето, което смяташе за свой син.
Аманда спря на първото стъпало. Това създаваше трудности. Кен сериозно се интересуваше от спорт и навярно заедно с баща му гледаха всички мачове по телевизията. А тя предпочиташе да остане сама в стаята на момчето и да чака Рик да се свърже с нея.
Почти през целия ден си бяха „говорили“, или както и да се наричаше онова. Аманда не можа да си спомни някога да е прекарвала цяла неделя сама в спалнята си, без да прави абсолютно нищо, без дори да разлиства някой брой на списание „Тийн Вог“. Но беше направо невероятно, че има възможността да се съсредоточи изцяло върху общуването си с Рик, без нещо да я разсейва.
Ала ето че сега и майката на момчето я гледаше странно.
— Ти винаги гледаш с баща си баскетболния мач в неделя вечер — рече тя с разтревожен глас.
Явно пак щеше да започне да й говори, че ще я води на лекар.
— Разбира се, че ще гледам мача. Само че първо исках да отида до тоалетната.
— Защо се качваш горе? — попита баща му. — Отиди в онази в коридора.
Аманда дори не бе забелязала, че на първия етаж има още една тоалетна. Сериозно трябваше да се стегне, ако не искаше да поражда съмнения, особено щом желаеше да остане още малко в тялото на Кен. Не бързаше да се маха. Не и сега, когато в живота й се появи Рик. Беше влюбена в него.
Когато излезе от тоалетната, се върна в стаята и се метна в огромното меко и разтегателно кресло.
— Хей, Кен — вбесен викна баща му. — Откога седиш на моето място?
— Просто се шегувам — отвърна Аманда и се засмя.
— Какво става напоследък с теб, момче? — промърмори баща му.
Господин Престън взе дистанционното и включи телевизора. Аманда искрено се надяваше той да не е хората, които обичат да коментират играта. Надяваше се Рик да я потърси и тогава щеше да се наложи, да се преструва, че гледа предаването. Лесно бе да отгатне кой отбор харесват Кен и баща му и всъщност трябваше само да крещи, когато тимът отбелязваше точка, и да ръмжи, когато противниковият отбор вкарваше кош. Смяташе, че може да се справи с това и в същото време да говори с Рик.
Но той не й се обади. Тя опита да държи съзнанието си отворено, празно и готово, но така и не чу нищо. И започна да се тревожи. Дали Рик бе осъзнал, че тя не е Кен? Много старателно се беше опитвала да не звучи момичешки в разговорите, но бе възможно да е пропуснала нещо. Чувствата, които изпитваше, бяха така наситени, че можеше и да се е издала. Ами ако той никога не се върнеше?
Аманда чакаше ли чакаше и се мъчеше обзелото я отчаяние да не си проличи. Явно обаче не се справяше добре. Бащата на Кен продължаваше да я гледа разтревожено. В този момент майката на съученика й се появи с чиния курабийки с парченца шоколад.
— Любимите ти — обяви тя и остави чинията на масичката между креслото и дивана, на който седеше момичето. — Не давай на баща си, той е на диета.
Курабийките с шоколадови парченца бяха последното нещо на света, което я интересуваше сега. Беше толкова обезпокоена, че се опасяваше да не повърне, ако хапне дори една хапка. Затова и когато бащата на Кен протегна ръка към чинията, тя промърмори: