— Няма да те издам.
Така поне няколко курабийки щяха да липсват, когато госпожа Престън се върнеше.
Рик не се появи и когато мачът свърши Аманда вече агонизираше. Непрестанно си преповтаряше последния им разговор, състоял се същия следобед. Беше се разхождала в парка край кметството, там, където се бяха разхождали и Рик и Нанси, и Рик й бе рецитирал някои от своите стихотворения. Нима не бе показала достатъчно въодушевление? Беше харесала поезията и докато той рецитираше, тя си представяше себе си как… ами себе си как слуша чувствителната му душа да изразява любовта си към нея самата. Може би е трябвало по-пламенно да изрази възторга си, защото откакто бе станала Кен, това бе най-дългото прекъсване между разговорите им.
За нейно щастие техният отбор загуби и изглеждаше логично да е умърлушена.
— Не го приемай толкова навътре — успокои я бащата на Кен. — Коляното на Бейли ще оздравее до следващата седмица и тогава ще победят.
— Добре — отвърна Аманда, без да има и най-малка представа кой е Бейли. — Отивам да си лягам… Скапан съм.
Бащата на Кен за пореден път й хвърли разтревожен поглед. Беше едва десет часа и Аманда не вярваше, че съученикът й си ляга толкова рано. Но повече не можеше да издържа.
Беше взела решение да опита да повика Рик. Спомни си онзи път, когато Емили попита Кен дали може да се свърже с баща й. Не си спомняше обаче дали тогава той отговори, че не може или че не иска.
Прибра се в стаята на съученика си, загаси лампата и си легна. Затвори очи и си представи момчето от снимките, после изпразни съзнанието си от всичко друго.
„Рик. Там ли си? Чуваш ли ме? Отговори ми, Рик.“
Нищо не чу.
„Моля те, Рик. Трябва да говоря с теб. Трябва да ти кажа нещо. Важно е.“
И точно в този миг Аманда осъзна, че иска той да знае коя е в действителност. Поемаше голям риск. Той можеше да се ужаси, че е изливал сърцето си пред едно момиче. Но как иначе можеше да има истинска връзка с него, при положение че я мисли за момче?
„Как мога да имам истинска връзка с него, при положение, че е мъртъв?“ — запита се тя. Но не й се наложи да си отговаря на този въпрос, защото Рик ненадейно се появи в главата й.
„Здрасти, Кен.“
„Рик, здрасти! Толкова се радвам, че дойде!“
„Така ли? Ами, ето ме. Каза, че имаш да ми казваш нещо важно.“
Въобразяваше ли си, или помежду им се усещаше някаква дистанция? Прииска й се да се ритне. Разбира се, че имаше дистанция, та той беше два метра под земята, или в рая, или в какъвто и задгробен живот да съществуваше там някъде.
Но го чувстваше много, много близък. Не можеше да продължава да го лъже.
„Аз не съм Кен, Рик.“
„Какви ги говориш? Разбира се, че си Кен, никой друг не може да ме чуе.“
„Казвам се Аманда. Намирам се в тялото на Кен.“
Отговор не последва. Момичето се опита да обясни:
„Аз съм онова, което другите наричат крадец на тела. Но заемам телата само на хора, към които съм изпитала съжаление. Съчувствах на Кен, защото той вече не може да тренира футбол заради инцидента, който претърпя. И така станах него. Затова мога да те чувам.“
Дали да му разкаже цялата история, за това как бе искала да принуди Кен да я покани на среща? Все още се двоумеше, когато Рик заговори:
„Леле! Не мога да ти опиша колко много се радвам.“
„Защо?“
„Защото изпитвам чувства към теб. Чувства, които не очаквах да изпитвам към момче.“
Аманда се запита дали Рик може да чуе ахването й.
„Наистина ли? Като чувствата, които изпитваш към Нанси ли?“
„Да. Начинът, по който усети поемите ми… Ти наистина схвана какво съм искал да кажа.“
„Много харесвам стиховете ти. Непрекъснато си представям, че са писани за мен.“
Нима наистина изтърси това? Изобщо не беше в стила на Аманда да показва истинските си чувства пред някое момче! Аманда се правеше на хладнокръвна, правеше се на труднодостъпни, резервирана, беше на пиедестал. Момчетата трябваше да се потрудят, за да привлекат вниманието й, не можеха просто ей така да я спечелят.
Но Рик можеше. Рик успя. Не я интересуваше дали я мисли за лесна, за достъпна.
„Можеше и за теб да са. Стихотворенията ми. Ти си по-добра от Нанси. Тя никога не изпитваше силни чувства като твоите. Ти си невероятна! Ти толкова дълбоко, толкова силно съчувстваш на останалите хора, че можеш да се превърнеш в тях!“