Само ако знаеше колко усилено се бе опитвала през целия си живот да пропъжда съжалението към останалите.
„Знам как изглеждаш. Видях твои снимки в един годишник на гимназията. Хубаво е, че мога да те виждам в съзнанието си, докато си говорим.“
„Де да можех и аз да те видя.“
Тогава я осени идеята, че той въобще не знае как изглежда тя.
Не знаеше колко красива е Аманда Бийсън. Беше се влюбил в личността й, в отношението й, в чувствата й. Остана поразена. Никога не си бе представяла, че някое момче ще хареса у нея тези й качества. Беше красива, беше популярна — това бяха нещата, привличащи момчетата. Заради тях тя получаваше вниманието им.
„Искаш ли да ти опиша как изглеждам?“
„Не, това не е важно. Имам усещането, че те познавам, сякаш си инкрустирана в сърцето ми. Това ми е достатъчно.“
Говориха си така с часове, докато Аманда не започна да се прозява и не усети, че заспива. Определиха си „среща“ след училище на следващия ден. И Аманда отплува в съня, понесена на крилата на любовта.
На следващата сутрин изчака край собственото си шкафче. След минути се появи и Другата-Аманда.
— Здрасти, Кен — поздрави я тя.
Аманда разпозна собствения си кокетничещ глас. Другата-Аманда се заигра с катинарчето на шкафчето си, но не откъсна очи от Кен. Зачуди се какво ли щеше да й каже Кен в подобен момент, ако това се случваше на нея самата.
Не я интересуваше. Искаше само да си подари нещо.
— Написах нещо за теб.
Лъжата беше съвсем мъничка. Все пак тя наистина го бе написала на компютъра.
Другата-Аманда се обърка.
— Какво си написал? Писмо ли?
— Не. Стихотворение. За теб.
Сега вече изглеждаше слисана.
— Защо си ми написал стихотворение?
— За да изразя чувствата си.
Аманда извади плика от раницата на Кен и й го подаде. Другата-Аманда го пое внимателно, сякаш се боеше да не я ухапе.
— Ще се видим в час — рече Аманда и си тръгна.
Но се случи така, че видя Другата-Аманда преди това. Отиде в библиотеката, за да учи, и там я завари да седи край една маса заедно с Кейти и Бритни. Трите гледаха някакъв лист хартия и се смееха.
Аманда се приближи иззад една лавица с книги, за да не я забележат. Надзърна между книгите, за да види по-добре какво правят момичетата.
Не можеше да каже, че се изненада особено, когато осъзна, че листът хартия е нейната поема, поемата на Рик. Другата-Аманда се подиграваше на стихотворението и подтикваше и приятелките си да постъпват по същия начин.
— Направо не е истина, нали? — попита ги тя. — Можете ли да повярвате, че някога съм искала да тръгна с него?
— Мислиш ли, че той преживява нещо, нещо… ами нервен срив или нещо такова? — зачуди се Бритни.
— Не знам и не ми пука — отвърна Другата-Аманда. — Косата ми настръхва. Толкова е, де да знам, прочувствено.
Каза го така, сякаш „прочувствено“ е нещо гнусно.
— Искам да се удавя в сълзите си — погрешно цитира тя с писукащо гласче. — Ужас, толкова е откачено! Кой да помисли, че някой с външността на Кен Престън ще се окаже такъв смотаняк?
Заболя я. Буквално я заболя да чуе тези думи, и то не защото бе Кен Престън. Мъчно й бе, защото знаеше, че тя самата щеше да каже нещо такова, ако някое момче й връчи любовно стихотворение. Или поне това щеше да каже, преди да срещне Рик.
Слава Богу, че той не можеше да види тази Друга-Аманда. Как бе възможно да е толкова повърхността и безчувствена?
Коя бе тя? Това ли бе истинската й същност, тази Друга-Аманда, която наблюдаваше в момента? Или тя бе момичето вътре в Кен, което се влюби в един поет?
Може би бяха едно и също. Може би Аманда, или Другата-Аманда, или която и да бе истинската личност, говореше така, единствено за да впечатли приятелките си. Защото те се държаха по този начин. Не, не беше редно да обвинява приятелките си. Това си беше нейният стил на поведение. Защото беше готина.
Поне Рик никога нямаше да познава това момиче. Той можеше да говори единствено чрез Кен. Ала тя трябваше рано или късно да се върне в себе си. Онова момиче ей там, онова момиче, което се подиграваше на момче, споделило чувствата си, онова момиче беше тя.
За пръв път в живота си Аманда не се хареса особено.