14
Джена я очакваше изненада, когато в понеделник свърши училище. Двете с Трейси излязоха от сградата и тя забеляза вече познатата жълта кола, паркирана край бордюра.
— Баща ми — викна радостно и изтича при колата.
Стюарт свали прозореца.
— Как е момичето ми?
— Фантастично!
Още докато изговаряше думата, Джена си даде сметка, че това навярно е първият път, когато отговаря по такъв начин на подобен въпрос. Но пък и кой ли някога я бе наричал „момичето ми“?
— Помислих си, че ще ти се понрави идеята за следобедна закуска — рече той.
— Разбира се! — Тя махна на Трейси. — Татко ще ни заведе да хапнем нещо.
Беше много доволна, защото това бе идеална възможност Трейси да опознае Стюарт и сама да се увери какъв прекрасен човек е той.
Обаче Трейси като че пристъпваше необичайно бавно и явно не се радваше на поканата.
— Джена — повика я баща й и й махна да се приближи към прозореца. Тя го послуша и той й заговори тихо: — Виж, предпочитам да сме само двамата, става ли? Искам да говоря с теб.
Беше необичайно сериозен и Джена се обърка. После й хрумна обезпокояваща мисъл и песимизмът, който бе изтласкала назад в главата си, сега се върна на преден план. Той искаше да говори с нея насаме. Защо? Защото беше размислил по отношение на оставането си в града. Защото напускаше и искаше да се сбогува.
Джена погледна към Трейси. Не беше възможно приятелката й да е чула думите му, но момичето въпреки това не се приближи.
— Благодаря, но имам тонове домашна работа — отвърна Трейси. — Трябва да се прибирам право у дома. Приятно изкарване.
Тя се извърна и се отправи в противоположна посока.
Джена се намръщи. Трейси можеше поне да поздрави Стюарт. Не беше обичайно за нея да се държи така невъзпитано. Джена се качи в колата при баща си и двамата потеглиха. Потисната, тя го наблюдаваше и чакаше да й съобщи лошата новина. Трябваше да приеме, че фантазиите й са само това — фантазии. Бившите съпрузи не се събираха след тринайсет години раздяла, не и след като през цялото това време не са общували. Нямаше да има никаква малка къщичка с градинка и заден двор. Всичките й глупави мечти щяха да си останат такива, просто мечти. Баща й щеше да си замине, а преди да го види отново, можеха да изминат още тринайсет години.
Джена стисна силно устни. Нямаше да се разплаче. Поне не пред него. Зачуди се защо след всичко, преживяно в живота й, така и не се научи, че накрая хората винаги я разочароват. Искаше да се ядоса, но чувстваше само и единствено неизмеримо разочарование.
Стюарт спря пред едно заведение за бързо хранене и поръча напитки през прозорчето за шофьорите.
— Искаш ли нещо за хапване? — попита я той. — Картофки? Хамбургер?
— Не, благодаря — сковано отвърна тя.
А само преди пет минути беше гладна. Сега храната бе последното нещо, което я интересуваше. Джена безмълвно пое напитката, която й подаде. Излязоха от паркинга и няколко минути пътуваха в мълчание. Завиха по красива улица със симпатични малки бунгала, Стюарт отби край бордюра и спря. Докато изключваше двигателя, тя попита:
— Какво правим тук?
Той не отговори на въпроса й.
— Има нещо, което искам да ти кажа — рече вместо това.
Джена надзърна през прозореца до себе си, за да не се налага да го гледа в очите, докато казваше:
— Знам. Заминаваш си.
Мълчанието му потвърди подозренията й. И тогава Стюарт рече:
— Искам да ти обясня…
Тя го прекъсна:
— Не е нужно. Може ли просто да ме откараш при Трейси?
— Само ако утре си готова да тръгнеш с мен.
Джена бавно се обърна към него.
— Какво?
— Изслушай плана ми — помоли той. — Уморих се да бягам и искам да се задомя. Освен това желая да поправя онова, което причиних на теб и на майка ти. Но не го правя само заради вината.
Момичето се обърка още повече.
— Кое?
Той отпи от напитката си, преди да отвърне:
— Днес се видях с майка ти.
Тя се слиса.
— Но как? Там не пускат никакви посетители.
Той се усмихна.
— Може и да не си забелязала, но баща ти умее да бъде много чаровен. Поговорих си с една от сестрите и тя наруши правилата.
Джена се учуди. Мислеше си, че болниците са много стриктни по отношение на реда.
— Как е тя? Изненада ли се да те види?