Аманда му разказа за семейството си, за това, че е единствено дете, че е разглезена защото е център на внимание в истинския си дом. Описа му другите си преживявания като крадец на тела.
Но и премълча доста неща. Не му разказа за групичката си, за това как винаги сядат заедно на обяд и критикуват другите момичета. Не му каза колко често ходи да си купува дрехи и козметика, обувки и продукти за коса.
Рик й разказа за книгите, които бе чел приживе. Оказа се запален читател. Две от споменатите заглавия й се сториха познати, но само защото бяха сред задължителните четива за училище, но въпреки това тя беше прочела само съкратените им варианти, за да не пилее ценно време да чете, вместо да седи пред телевизора. Не беше чувала повечето книги, които той назова, но запомни заглавията им, за да ги прочете в бъдеще. Това мъртво момче щеше да промени начина й на живот. И може би, само може би, нямаше да му се наложи да остане мъртво.
На следващия ден Другата-Аманда разказа домашното си за влиянието на дарбата й върху избора на професия. На истинската Аманда й провървя, защото не й се наложи да говори. Естествено обаче рано или късно и на Кен щеше да му дойде редът да разкаже своето домашно.
Другата-Аманда изобщо не я изненада. Аманда познаваше себе си прекалено добре.
— Изобщо не мисля, че дарбата ми е нещо хубаво, и не вярвам, че в бъдеще ще ми бъде от полза. Искам да имам прекрасен живот, а не мога да го постигна, ако само се прехвърлям в тела, които съжалявам. Затова целта ми е да се отърва от дарбата си и така да постигна целите си.
— А какви са те? — попита я мадам.
— Ако порасна с още няколко сантиметра, мога да стана модел. Ако не порасна, предполагам, мога да стана кинозвезда.
— Харесва ли ти да работиш на сцената? — попита отново учителката.
— Не знам, никога не съм опитвала.
— А тук, в училище, не участваш ли в клуба по актьорско майсторство?
Другата-Аманда завъртя очи.
— Не. Онези хора не са мой тип.
Аманда-Кен забеляза нещо, което Другата-Аманда не би забелязала — видя как я наблюдават съучениците й. Емили и Трейси се спогледаха гневно. Сара тъжно поклати глава. Джена изглеждаше разсеяна, сякаш въобще не мислеше за домашното, но Чарлс и Мартин си шепнеха и я гледаха с неприязън.
Кен вероятно изглеждаше така, както се чувстваше тя самата. Отвратена. От себе си.
Докато Другата-Аманда продължаваше да изрежда целите в живота си, които включваха това да бъде богата и красива и да се забавлява през цялото време, Аманда-Кен огледа стаята и се зачуди кой ли е способен да върне Рик. Стори й се, че Сара е най-вероятният кандидат. Тя поне имаше най-могъщата дарба, въпреки че отказваше да я ползва. Трябваше да поговори с нея…
„Какво мислиш, Рик? Тук има едно момиче, което може да принуждава хората да правят разни неща против волята им. Чудя се дали има и друга дарба, за която не подозира.“
„Каква?“
„Да върне някого. От мястото, където се намираш ти. За да бъдем заедно.“
Не последва отговор.
„Рик?“
„Тук съм. Слушам те.“
„Вероятно ще се наложи да й разкажа цялата история за това, че сега съм Кен, за това как съм се влюбила в теб…“
Аманда се слиса. Преди беше ли казвала тези думи, пред него? Не прекаляваше ли?
„Няма да има полза.“
„Защо?“
„Защото е невъзможно. Такава сила не съществува. Не и извън филмите и книгите.“
„Но аз не мога завинаги да остана в Кен! Родителите му мислят, че е болен, майка му утре ще ме води на лекар. Не знам кога или как ще се върна в себе си, но това рано или късно ще се случи.“
„Знам.“
„Тогава какво ще правим? Когато се върна в своето тяло, дори няма да можем да си говорим!“
„Знам.“
„За втори път казваш това! Нямаш ли никакви идеи?“
„Само една. Трябва да спрем да се свързваме. Сега.“
Явно ахна на глас, защото всички в стаята се вторачиха в нея.
— Кен? Добре ли си?
— Ъм, малко ми се гади. Може ли да изляза?
Мадам бързо връчи на Аманда-Кен талонче с разрешение за излизане в коридора и момичето се втурна извън стаята. Изтича надолу по стълбището към тоалетната в мазето, която никой не ползваше, онази, в която отиваше винаги, когато се нуждаеше от пълно спокойствие.