„Добре. Ето ме. Защо да трябва да спрем да се свързваме сега? Нямаш ли чувства към мен?“
„Разбира се, че имам. Затова и трябва да спрем. Защото така само ще стане по-трудно за двама ни.“
„Но това не е честно! Не и ако ти ме обичаш и аз те обичам!“
„Не е честно и да загинеш в катастрофа с мотоциклет, когато си на осемнайсет години. Не е честно, че има гладуващи хора. Не е честно, че лош човек може да постигне успех, а добър — да се провали.“
„Не ме интересува никой друг, мисля само за нас!“
„Не вярваш в това, което казваш. Разбира се, че мислиш и за другите, ти си такъв човек.“
Такава ли беше наистина? Не бе толкова уверена.
„Не искам да те изгубя!“
„Аз ще бъда в спомените ти. А ти в моите.“
„Не е достатъчно. Искам повече.“
„О, Аманда, не може да имаш всичко. Трябва да разбереш това.“
Но тя не го разбираше. Винаги получаваше онова, което иска, и сега нямаше да се спре. Не и когато откри човек, с когото искаше да бъде повече от всичко на света. Това не можеше да се случва на нея, на Аманда Бийсън! Нямаше да позволи на сърцето си да бъде разбито! Двамата с Рик си принадлежаха. Трябваше да бъдат заедно…
Но от някакво далечно място, от най-дълбоките кътчета на съзнанието й, долетя тих глас.
„Сбогом, любов моя.“
И Аманда вече не бе в тоалетната.
Беше на мястото си в часа за деца с дарба. На обичайното си място — мястото на Аманда. Мадам я наблюдаваше с интерес. И Аманда заключи, че това няма нищо общо с домашното.
Но всичко, което учителката каза, бе:
— Благодаря ти, Аманда. Сара, искаш ли да си следваща?
Аманда не чу и дума от отговора на Сара. Главата й се маеше и момичето опитваше да се овладее.
Как се озова тук? Силата на чувствата й ли я върна обратно в собственото й тяло? На чувствата, които никога преди не бе признавала пред себе си?
Вратата на класната стая се отвори и замаяният на вид Кен влезе вътре.
— По-добре ли си? — попита мадам, гледайки го изпитателно.
Той кимна и седна на стола си. Озърна се към Аманда и после бързо извърна поглед.
„Засрамен е“ — помисли си Аманда. „Знае, че съм го използвала и се чувства неудобно. Да не споменавам факта, че му се е наложило да излезе от женската тоалетна.“
Изчака да бие звънеца и отиде при момчето, преди то дори да успее да стане.
— Здрасти… — каза, без да е сигурна как ще реагира той.
Кен най-сетне я погледна право в очите.
— Какво стана?
Значи знаеше, че не е бил на себе си и че тя има нещо общо е това. Аманда реши, че честността е единственият изход.
— Бях в тялото ти. Видях те да наблюдаваш тренировката по футбол. Беше толкова тъжен и ми стана мъчно за теб и тогава… ами, то просто се случи.
Добре де, не беше напълно откровена. Но не бе нужно да узнава истинските й подбуди. Главно защото те изчезнаха с появата на Рик в живота й.
— Как се чувстваше? — пита тя. — С мен в теб?
— Не знам — отвърна Кен. — Беше като в сън, замъглено и неистинско. Сякаш бях тук и не бях тук… — Момчето я изгледа безпомощно.
Почти усети как се чувства той. Навярно бе много лично да имаш някой в себе си. Странно, но никога не се бе замисляла как се е чувствала Трейси, докато беше в нейното тяло. Ала Аманда Бийсън не се замисляше за чувствата на останалите.
— Какво ме накара да направя? — внезапно попита Кен.
— Да ми подариш стихотворение — призна тя.
Дори докато му казваше истината, знаеше, че допуска грешка. Защото, разбира се, съществуваше само един начин, по който той щеше да реагира.
— Защо?
Аманда си призна:
— Исках да ме харесваш.
Не получи много ласкава реакция. Кен изглеждаше объркан и после отново засрамен. Освен това й се стори любопитен.
— Хубаво стихотворение ли беше? — попита я.
— Да. Но аз не го оцених.
Кен кимна и се изправи.
— Трябва да вървя.
Аманда го изгледа, докато той излизаше, и се запита дали някога ще успее да завърже каквито и да е взаимоотношения с него. Той, естествено, не се изненада, че тя не е харесала поемата. На онази Аманда Бийсън, която Кен познаваше, не й пукаше.
Само да беше знаела тогава това, което знаеше сега — за хората, за чувствата. За себе си. За болката и страданието, за тъгата.