Но сега вече разбираше. И както казваше онзи стар афиш — това можеше да е първият ден от остатъка от живота й. Можеше да стане различен човек, по-добър човек.
Без Рик. И трябваше да мобилизира силата на предишната Аманда, на която не й пукаше, за да се овладее и да не избухне в плач точно там и тогава.
Защото не смяташе, че спомените ще са достатъчни.
16
Нещо странно се случва с Аманда, помисли си Джена, докато слушаше с половин ухо домашното на Сара. Личеше си дори само по изражението на надутото момиче. Би могла да подслуша мислите й и да разбере какво става.
Но имаше прекалено много други неща, за които да се тревожи. Беше развълнувана, но и уплашена. Баща й се беше обадил на директора, за да я освободят от часовете. Щеше да я вземе веднага след този час, след по-малко от трийсет минути. Щяха да отидат право на летището, където той да върне взетата под наем кола и двамата да се качат на самолет за Лас Вегас. Това бе вълнуващата част.
Не сподели нищо с Трейси и не остави бележка на семейство Девън. Но не това бе плашещата част. Още не бе установила кое е страшното. Да лети със самолет за пръв път? Не вярваше, че е това.
Сара приключи с домашното си и мадам се обърна към Кен. Момчето обаче нямаше желание.
— Мога ли да говоря утре? — попита той. — Не съм съвсем в настроение.
Мадам обикновено не приемаше подобни извинения, но поради някакви необясними причини сега се усмихна на Кен и му кимна.
— Добре, няма проблем. Да видим… Всички ли говориха по домашните си?
Емили вдигна ръка. Мадам се озадачи.
— Ти вече се изказа миналия четвъртък, Емили.
— Просто искам да попитам нещо Кен, мадам. Надявах се, че ще преосмисли молбата ми. За това дали може да се свърже с баща ми.
Мадам се намръщи.
— Емили…
Ала преди учителката да успее да продължи, Аманда я прекъсна:
— Престани, Емили! Остави го на мира!
Джена остана поразена и предположи, че всички в класната стая се чувстват по същия начин. Това не бе в стила на Аманда. Беше прекалено емоционално.
Но момичето не спираше.
— Не знаеш какво му е на Кен, не знаеш какво е да се свързваш с хората по този начин, с хора, които той не вижда и на които не може да помогне. Достатъчно трудно му е да се справя с онези, които го търсят, че да опитва да контактува и е други. Той страда, не разбираш ли?
Нима наоколо се навърташе и друг крадец на тела?, запита се Джена. Нима някой бе откраднал тялото на Аманда? Никога преди не бе чувала съученичката си да говори с такава страст, дори когато говореше за себе си.
Кен също гледаше към Аманда, но той не изглеждаше толкова потресен колкото останалите. А и бе странно как мадам едва ли не се усмихва.
Внезапно Кен стисна главата си. Мадам го изгледа разтревожено.
— Добре ли си, Кен? — попита тя за втори път този ден.
— Получавам съобщение — промълви Кен.
— От баща ми ли? — развълнува се Емили.
— Не. — Кен се обърна към Джена. — От твоя.
Джена го зяпна.
— Моят баща не е мъртъв.
Кен вдигна ръка, а с другата потърка челото си.
— Чакай… да. Добре. Ще й кажа.
Всъщност до момента никой не бе виждал или чувал Кен да разговаря с мъртвите. Всички в стаята се смълчаха и зачакаха.
Лицето на момчето се проясни и Кен се вгледа в Джена.
— Починал е преди осем години, Джена. От огнестрелна рана в някакво сбиване. Иска да ти предам съобщение.
— Това е лудост — разпалено рече Джена. — Не знам кой ти говори, Кен, но не е баща ми. Стюарт Кели е жив и здрав и ще ме вземе след по-малко от трийсет минути.
— Той е измамник — заяви Кен. — Баща ти каза, че този мъж те е проучил. Онзи е професионален комарджия. Иска да използва дарбата ти за четене на мисли, за да печели на покер.
— Не е вярно! Той се е срещал с майка ми в болницата. Тя щеше да разбере, ако е измамник.
— Уверена ли си, че се е срещал с майка ти, Джена? — тихо попита мадам.
Аманда бръкна в чантата си и предложи:
— Ето, използвай телефона ми. Обади се в болницата и попитай дали е приемала посетители.
— Няма — викна Джена.
Кен отново потри челото си.
— Той е измамник, Джена. Има и съучастник, който работи заедно с него. Някой на име Арни. Чувала ли си го?