Арни. Мъжът от ресторанта, който познаваше баща й отпреди. Играта на покер в задната стаичка. Стомахът на момичето се сви.
— Това не е истина! — искаше да изкрещи тя, но от устата й излезе само шепот.
— Баща ти, истинският ти баща, иска да ти предам съобщение, Джена — обясни Кен. — Той се опитва да те предпази. Трудно му е било да се свърже с мен, но не се е отказал.
Джена избухна в сълзи.
Не си спомняше откога не е плакала. Джена Кели не плачеше. Това беше казала и на Емили, когато приятелката й направи онова предсказание за висок, тъмен, хубав непознат. Непознат, заради когото имаше лоши предчувствия. Който щеше да разплаче Джена.
Трейси се приближи и я прегърна. Джена не се отдръпна. Усети, че и другите стават от местата си, приближават се и я обграждат. Дори и Чарлс се приближи. Мадам също дойде. Само Картър Стрийт остана на мястото си, както винаги без да съзнава какво се случва.
Всички останали изградиха стена от подкрепа около нея, закриляха я, даваха й сила. Ала тя не можеше да спре да плаче.
Скри лице в ръце.
— Всичко е наред — дочу нежен глас. — Наплачи се.
Звучеше като Аманда, но, разбира се, това бе невъзможно.
Бавно сълзите започнаха да пресъхват и Джена чу гласа на мадам над главите им:
— Ето затова трябва да се закриляме. Има хора, които ще се опитат да ни използват. Кой знае какво иска този мъж всъщност. Възможно е да е част от нещо по-голямо, от някакъв заговор. Ние винаги сме в опасност във външния свят, деца. Онова, което се случва на Джена, трябва да ни бъде за урок. Ние сме заедно в това.
— Защо не успях да прочета мислите му? — шепнешком попита момичето.
— Кой знае — простичко отвърна мадам. — Може и той да има дарба.
— И откъде е разбрал, че майка ми не си е у дома, когато дойде да почука на вратата ни?
Учителката нежно я погали по главата.
— Както казах вече, възможно е да са замесени и други хора.
Чарлс също се обади:
— Какъв гадняр! Ей, Джена, искаш ли да пусна някоя къща на главата му?
— Имам чувството — развълнува се и Мартин, — че мога да ида и да го набия.
Джена свали ръце от мокрото си лице. Трейси мълчаливо й подаде кърпичка.
— Няма проблем — рече с треперещ глас. — Мога и сама да се справя.
— Не, Джена — рече мадам. — Имаме нужда един от друг.
Звънецът би. Джена погледна мадам.
— Той ще дойде да ме вземе след часа.
Учителката кимна. После махна с ръка и всички се отдръпнаха, освобождавайки място на Джена да се изправи. Картър Стрийт излезе от стаята. Всички останали зачакаха Джена. Когато тя запристъпва към вратата, я наобиколиха и тръгнаха редом с нея. Чарлс буташе количката си край групата им.
Пред училището малката жълта кола с пет врати чакаше, спряла край бордюра. Кръгът се разкъса и пропусна Джена да види автомобила. И шофьора.
Погледите им се срещнаха. Момичето все така не успяваше да прочете съзнанието му, но може би той прочете нейното. Или просто всичко бе изписано на лицето й.
Усмивката му изчезна. Джена зърна как ръката му посегна към скоростния лост. После колата потегли рязко.
Със замъглено съзнание момичето чу как мадам казва на Трейси да я отведе у дома. Емили пък каза, че ще изчака с нея, докато Трейси си прибере нещата. Джена усети нечия прегръдка, потупване по рамото, ръка, която за мъничко стисна нейната. Не бе сигурна кой я прегърна, кой я потупа… но те й бяха приятели, помисли си. Може би.
Единственото, за което бе напълно сигурна, бе временната татуировка на ръката й. Татко. Вече избледняваше. Просто ще трябва да поноси дълги ръкави, докато думата изчезне напълно.