Трейси отвори пакетчето с чипса.
— Какво ще кажеш за стаята ми?
Джена се огледа. Слабо си спомняше спалнята на съученичката си като детинска и скучна. Сега обаче помещението бе украсено с ярки основни цветове — червени завеси, покривка за легло на червени и сини карета, блестящо бяло бюро.
— Готина е — отвърна.
— Благодаря. Казах на родителите си, че искам напълно нова стая и ги накарах да ме оставят сама да избера всичко.
— Еха! — възхитено възкликна Джена. — Наистина ги въртиш на малкия си пръст.
— Е, след всички тези години на пренебрегване ми бяха длъжници — обясни й Трейси. — Ей, направи ли си домашното, което мадам ни даде за понеделник?
Джена успя само да сбърчи нос, защото устата й бе натъпкана с гуакамоле. Не защото храната не й харесваше — гуакамолето беше вкусно, но тя имаше предвид въпроса за домашното. Мадам ги бе накарала да подготвят кратко изявление, в което да опишат първия път, когато бяха узнали, че имат дарби.
Джена преглътна.
— Не. А ти?
Трейси кимна.
— При мен е лесно. Когато се родиха Седморката на Девън, аз отидох в небитието.
— Къде?
— Някъде, където не съществуваш.
Ето и това беше различно у Трейси. След като започна да говори, тя разкри нещо за себе си, което никой никога не бе подозирал — беше умна.
— За мен не е така лесно — рече Джена. — Не мога да си спомня кога започнах да чета съзнания. Струва ми се, че като че ли винаги съм знаела какво мислят хората.
— Това ми напомня, че искам да те помоля за услуга. — Трейси я изгледа напрегнато. — Докато си тук, може ли, ако обичаш, да не подслушваш съзнанието ми?
Джена се ухили.
— Защо? Да не би да имаш някаква голяма тайна, която криеш от мен?
— Не. Това е въпрос на лично пространство.
И мадам все това й повтаряше — че четенето на чуждите съзнания е като подслушването на лични разговори или четенето на чужд дневник.
— Е, обещаваш ли, че няма да ми слушаш мислите?
— Не знам дали мога да обещая — рече Джена. — Понякога не мога да се спра. То просто се случва. Ти също не можеш да контролираш дарбата си, нали?
Трейси въздъхна.
— Да. Откакто си върнах тялото от Аманда, става все по-трудно и по-трудно да изчезвам. Обаче се упражнявах и вече успявам да избледнея малко. Ти упражняваш ли се?
— Няма нужда да се упражнявам. Както ти казах, то просто се случва съвсем естествено.
— Исках да кажа упражняваш ли се да не четеш мисли. Точно това има предвид мадам, като казва да контролираме дарбите си — да знаем кога да ги ползваме и кога да не ги ползваме.
Джена сви рамена.
— Както и да е. Можеш да се опиташ да ме блокираш. Мисля, че мадам така прави, за да не слушам мислите й. Или пък… Я чакай, имам по-добра идея. Не мога да чета съзнанието на собствената си майка, така че ако успея да мисля за теб като за сестра, няма да мога да чета и твоето.
— Можеш ли да го направиш? — попита я Трейси. — Да мислиш за мен като за сестра?
Джена се размърда неловко.
— Не знам — честно отговори тя.
Понеже не беше много семеен човек, за нея бе трудно да си представи какви чувства изпитват една към друга сестрите. От друга страна, ако й се налагаше да има сестра, то Джена предполагаше, че Трейси ще е добро попадение.
— Да, добре — умилостиви се тя. — Ще ти бъда сестра.
Вратата на стаята се отвори с гръм и трясък и вътре нахлуха Седморката на Девън.
— Сега вече може ли да си играем? Ще ни почетеш ли? Може ли да си взема малко чипс?
Бяха навсякъде. Трейси се усмихна накриво на Джена и рече:
— Не че имам нужда от още една сестра.
2
Аманда Бийсън се врътна пред огледалото в пробната.
— Какво ще кажете?
Тя всъщност не се интересуваше дали Софи, Бритни или Нина харесват роклята, която пробва — нали тя самата мислеше, че дрехата е готина. Ала от момичетата се очакваше да искат мнението на приятелките си, затова и тя питаше.
— Толкова е сладка — възкликна Софи и Бритни неистово закима в знак за съгласие, но Нина не бе толкова ентусиазирана.
— Не съм убедена… Роклята си е хубава, но не е ли прекалено впита около бедрата ти?
— Такава и трябва да бъде — уведоми я Аманда. — Прилепнала. — Тя натърти на думата с присвити очи.