Непознатият политна назад. После се приземи с широко разперени ръце, вдигнато коляно и глава, обърната към граничната ограда. И не помръдна. Ризата му бе разкъсана. Гърдите му бяха почервенели от кръв. Но това не бе артериална кръв, която шурти силно.
Нямаше следа от пулс.
Нямаше следа от живот.
Малката по площ, но добре поддържана местност, която жителите сега наричаха Плаза, навремето била обширна гора. Предимно от черни орехи. Дърветата растели необезпокоявано векове наред. През 70-те години на XIX в. обаче един търговец, запътил се към Калифорния, спрял с мулетата си, за да си почине под сянката им. Мястото му харесало и той си построил колиба. А когато решил, че е прекалено възрастен, за да кръстосва континента, продал животните си и се установил тук.
И други последвали примера му. Шепата колиби прераснали в село. Селото прераснало в град. Градът се разделил като жива клетка и започнал да се разраства бързо-бързо. И двете половини процъфтявали. Едната разположена на юг, другата – на север. Стабилният растеж продължил години наред. След което настъпила стагнация. Последвана от рецесия. Бавна, жестока и непреодолима. Докато в края на 30-те късметът отново не се усмихнал на това място. Пристигнала цяла армия от земемери. Строителни работници. Инженери. Пристигнали дори художници и скулптори. Всичките изпратени от Управлението на обществените дейности, функционирало някога като част от Новия курс на Ф. Д. Рузвелт.
Никой от местните нямал представа кой и защо е избрал тъкмо техния град. Някои дори смятали, че е станала грешка. Че някой чиновник е разчел неправилно подадената му информация и е насочил ресурсите в грешна посока. Други смятали, че някой влиятелен политик във Вашингтон е дължал услуга на кмета. Но каквато и да била причината, никой не възразил. Не и след като строителите прокарали нови пътища. Издигнали нови мостове. Построили всевъзможни сгради. Реализирането на проекта отнело години. Но той оставил траен отпечатък. Традиционните за града кирпичени арки станали малко по-квадратни, мазилките по фасадите – малко по-еднотипни, а улиците – малко по-прави. Местните се радвали и на други нови придобивки. На училища. Общински служби. Противопожарни служби. Полицейски участък. Съдебна зала. Музей. Медицински център.
През годините, в които финансовите потоци от федералното правителство пресъхнали, населението отново се свило. Част от гореспоменатите придобивки станали излишни. Други били продадени. Трети – направо разрушени. Медицинският център обаче си остана основен източник на здравни услуги на много километри наоколо. В него имаше лекарски кабинет. Аптека. Клиника е двайсетина легла. Малко педиатрично отделение със стаи, в които родителите да се настаняват със своите деца. И – благодарение на щедростта на хората, планирали изразходването на средствата – морга. Тя се намираше в мазето на медицинския център. Именно там работеше доктор Холиър на следващата сутрин.
Доктор Холиър бе на седемдесет и две години. През целия си живот бе работил в града. Някога бе част от голям екип, а сега бе единственият лекар тук. Той се нагърбваше с всичко – от израждането на бебета през лекуването на настинки до диагностицирането на онкологични заболявания. А също и с аутопсиите на покойниците. Именно това бе причината за ранното начало на днешния работен ден. Доктор Холиър бе пристигнал в моргата още по тъмно. Веднага щом бе получил обаждането за престрелка в покрайнините. Подобни събития неизменно привличаха вниманието. Доктор Холиър го знаеше от собствен опит. Затова очакваше посещение. Скоро. Много скоро. И трябваше да бъде готов.
На бюрото му имаше компютър, който обаче бе изключен. Доктор Холиър предпочиташе да води записките си на ръка. Така по-добре запомняше фактите.
Освен това спазваше определен формат, който сам бе създал. Нищо особено, но му вършеше работа. И бе несравнимо по-добър от всичко онова, което умниците от Силициевата долина се бяха опитвали да му пробутат през годините. Това бе особено важно в ситуации като тази, тъй като методът на доктор Холиър не оставяше електронни следи. Той седна, взе писалката "Монблан", подарък от баща му по случай завършването на медицинския университет, и се захвана да записва резултатите от свършеното през нощта.