— Затова чети само умни книги.
Момчето премълча.
— Дори опитаха, Уил. Има изкуствен свят, готов наполовина. Искаха да изпратят цяла колония хора, животни, езера, гори и всичко…
— И какво стана?
— Оттатък Юпитер е, Уил. Твърде далеч. И защо, дявол да го вземе, животът тук си е хубав. Хората са щастливи. В Слънчевата система има достатъчно място, ако хората решат да сменят обстановката… Пък и нямаше доброволци за изкуствения свят. Тъй де — какъв е смисълът? Хората, които биха тръгнали, биха лишили децата си от нормален живот. Ти как би се чувствал да живееш цял живот в тунел? Без плажове. Без слънчева светлина. Без истинска зеленина… Ако изобщо има някаква полза от всичко това, тя е безкрайно далеч.
— В разказите — каза Уил — корабите са много бързи.
— Естествено. Но истината е, че дори ако пътуваш върху слънчев лъч, звездите пак са далеч една от друга. А корабите не могат да достигнат дори жалки проценти от светлинната скорост…
Снегът отвън бе синкав от коледните украси.
— Те биха били разочаровани — прошепна на себе си Уил.
— Кои?
— Бенфорд, Робинсън, Шефилд…
— Ааа… — и бащата отново запрелиства безцелно страниците. — Трудно е да се каже за хора, които не познаваш. Но ние ликвидирахме войната, демографските проблеми, екологичните кризи, граничните спорове, расовите конфликти… Сега хората са доволни и единни. Ако срещнеш някой от тези… — той направи пауза и прелисти няколко страници — например този Джак Ванс и го попиташ дали би искал да живее в такъв свят, той сигурно би изпаднал във възторг. Както и всеки друг човек със здрав разум. Просто би казал: по дяволите звездите!
— Не! — очите на момчето се присвиха. — Той не би бил доволен. Никой от тях не би бил доволен!
— Дори да е така, няма значение. Законите на природата са закони на природата, независимо дали ни харесват. Уил, ако тези идеи не бяха остарели и абсурдни, този род книжки нямаше да изчезнат. Искам да кажа, че ние изобщо нямаше да чуем за тези „Повести от космическата ера“, ако някой не беше изхвърлил екземпляра в капсулата на времето. Това подсказва ли ти нещо? — Той се изправи. — Трябва да си тръгвам, гостите чакат.
— Не може да се говори така! — отсече момчето. — Може би тогава времето е било друго. Може да не са им стигали парите. Може би трябва всички да работим заедно, за да успеем. — Той отново се изпъна на леглото. — Има ли някакъв начин да се направи „Космическата хрътка“? Някакъв начин, тате…
— Трябва да го изчисля, момчето ми. — Угаси светлината и отвори вратата. — Но сигурно ще трябва да го правиш сам. Вече никой не мисли за пътешествия до звездите. Много векове вече никой не мисли за пътешествия до звездите…
Сняг не валя. И докато Уил Катлър се взираше през купола към звездите, хиляди други също откриваха за себе си Джеймс Трипти и Тиодър Старджън, Хърбърт Уелс и Станислав Лем. Те живееха в дузината градове на родната за Уил Венера. Те си играеха по прохладните зелени хълмове на Земята и се скитаха по плодородните марсиански долини; устремяваха се към далечни светове сред рояци от астероиди и гледаха небесата от сребристи кули — на Йо, на Титан, на Миранда.
И тръгваха към звездите ведно със старите уморени мечтатели.