Очевидно мисис Федър му е разказала историята за деветте шева на Шарлота. Може би беше необмислено от моя страна, че споменах на Мюриъл за тази отдавнашна история. Тя бърза да каже всяко нещо на майка си. Непременно би трябвало да протестирам срещу това, но не мога. М., горкото момиче, ме чува само тогава, когато и майка й слуша моите думи. Но нямах намерение да обсъждам със Симс историята с шевовете на Шарлота. Във всеки случай не на чашка.“
„Тази вечер, макар и с половин уста, обещах на Мюриъл на гарата, че в близките дни ще отида на психоаналитик. Симс беше казал, че лекарят на нашата база е много добър. Очевидно той и мисис Федър са имали един-два разговора на тази тема. Но защо това не ме дразни? Дори никак. Странно. Дори ме стопля някак — кой знае защо. Тъщите винаги са ми били симпатични все пак, включително стереотипните тъщи от хумористичните вестници. И освен това нищо няма да загубя, ако отида на психоаналитик. Още повече че в армията това е безплатно. Мюриъл ме обича, но не ме ли ремонтират малко, тя никога не ще се почувства интимна с мен, свободна, безгрижна.
Ако отида някога на психоаналитик, дано той има предвидливостта да извика на консулт и дерматолог. Специалист по екземи на ръце. Защото по ръцете ми остават белези от съприкосновението с някои хора. Веднъж в парка, когато още возехме Франи в количка, сложих ръка на мъхестото й теменце и, изглежда, съм я задържал прекалено дълго. Друг случай: бяхме отишли със Зуи на кино на Седемдесет и втора улица, където гледахме някакъв страшен филм. Зуи беше тогава шест-седемгодишен и се скри под стола, за да не гледа една страшна сцена. Аз сложих ръка на главата му. От някои глави, от коси с определен цвят и определена структура, ми остават незаличими следи. Веднъж пред радиото Шарлота побягна от мен и аз я хванах за рокличката, за да я спра, да я задържа до себе си. Жълта басмяна рокличка, която много обичах, защото й беше прекалено дълга. И досега имам лимоненожълто петно на дясната си длан. Боже мой, ако наистина съм някакъв патологичен случай, сигурно съм пираноик в обратен смисъл. Подозирам, че хората ме преследват и заговорничат срещу мен, за да ме направят щастлив.“
Помня, че затворих дневника — по-точно захлопнах го — на думата „щастлив“. Поседях така още няколко минути, стиснал дневника под мишница, докато си дадох сметка, че от дългото седене ръбът на ваната започва да ме убива. Когато станах, забелязах, че съм толкова мокър от пот, сякаш излизах от ваната, а не бях седял на ръба. Вдигнах капака на коша за непрани дрехи и почти със злоба запратих дневника на Сиймор на дъното, където се валяха чаршафи и калъфки за възглавници. След това по липса на по-добра, по-конструктивна идея седнах отново на ръба на ваната. Една-две минути гледах посланието на Бу Бу върху огледалото на аптечката, после станах и излизайки от банята, така тръшнах вратата, като че със сила можех да затворя завинаги това помещение.
Следващата спирка беше кухнята. За щастие в нея се влизаше направо от коридора, тъй че не стана нужда да минавам през дневната покрай гостите. Щом затворих вратата след себе си, свалих си палтото, тоест куртката, и я хвърлих на масата. Имах чувството, че свалянето на куртката е изчерпало всичките ми сили, та постоях тъй по фланелка минута-две, за да си почина, преди да се заема с херкулесовската задача — приготвянето на коктейла. После, сякаш от страх, че някакво невидимо око ме следи през стената, започнах бързо да отварям вратите на шкафовете и хладилника, за да търся необходимите неща за коктейла. Имаше подръка всичко и след няколко минути приготвих цяла кана „Том Колинз“. Взех пет чаши и започнах да търся поднос, но това се оказа толкова трудна и бавна работа, че накрая вече попъшквах при отварянето и затварянето на разните врати и вратички.