Емилио Салгари
По границите на Далечния запад
Глава I
Проходът на смъртта
— Очаква ни лоша нощ, момчета — бе казал малко преди залез полковник Девандел, когото американското правителство бе изпратило набързо в Ларамските планини с петдесет души само. сбрани най-вече сред каубоите. — Отваряйте си очите, защото иначе индианците ще се възползуват от случая да форсират прохода.
Смелият войник, който бе спечелил пагоните си първо във войната против Мексико и след това сражавайки се храбро по границите на Далечния Запад срещу непокорните червенокожи, не се беше излъгал.
Над високите върхове на планинската верига, която се простира между южните граници на Вайоминг и северните на Колорадо, надвиснаха облаци и скоро в дълбоките каньони отекна страховито гласът на гръмотевиците. Няколко мига по-късно дъжд като из ведро се изля над лагера, принуждавайки часовите да напуснат бързешком постовете си и се насочат към колите, разположени на кръст, за да опазят платнищата от надигащата се буря. Само двама млади войници, които до преди няколко дни бяха ловували из прерията и затова бяха навикнали с приумиците на времето, се бяха задържали в края на една дълбока теснина, която водеше до тъй наречения Проход на смъртта. Бяха се сврели под една издадена скала, която отчасти ги пазеше от проливния дъжд. и напрягаха неимоверно зрението и слуха си.
— Нищо ли не забелязваш, Хари? — попита по-младият, красиво двадесетгодишно момче, мургаво като метис и с горящ орлов поглед.
— Нищо, Джордж — отговори другият, с когото си приличаха като близнаци, макар да бе няколко години по-възрастен.
— И все пак, братко, сигурен съм, че онзи индианец, който вече три нощи се опитва да мине, ще се възползува от бурята, за да се спусне в Колорадо и занесе някакво важно съобщение на някое от трите въстанали племена.
— Аз пък, братко, съм сигурен, че ще го поваля с първия изстрел на карабината си — отвърна Хари. — Нека само се покаже и ще си получи заслуженото.
— Но ти знаеш, че шайените не се страхуват от мълниите. Вече доста пъти сме ги виждали при подобни изпитания в прериите.
— Белязал съм десет резки върху приклада на пушката си, Джордж, и всяка една от тях сочи смъртта на един червенокож.
— Аз пък имам седем белега и две трудно зараствали рани — отвърна Джордж, смеейки се. — Отваряй си очите, братко! Полковник Девандел трябва да е надушил врага.
— Аз пък надушвам, че индианецът напира да прекоси Прохода на смъртта — отговори Хари. — Сърцето ми подсказва, че тази вечер ще поднови опита си.
— И, че ще го убиеш?
— Ако в този миг проблесне светкавица!… Пазиш ли барута сух, Джордж?
— Увил съм ударника на карабината с кожената си куртка. По дяволите…
Ослепителна мълния проблесна сред буреносните облаци, които бесният вятър гонеше от Вайоминг към Колорадо, последвана от ужасен гръм, поет от тъмните гори, покриващи склоновете на планинската верига. Двамата трапери, вече измокрени до кости, бяха напуснали скалата, която отчасти ги пазеше, и се затичаха към излаза на Прохода на смъртта.
Само на петдесетина крачки от излаза на прохода се бе появил един чисто бял кон с развята грива и дълга опашка, възседнат от индианец, обкичен с пера, който сякаш притискаше нещо към гърдите си.
— Огън, Хари!
— Огън, Джордж!
Двата изстрела отекнаха като един и накараха часовите, които се суетяха около колите, да подскочат като ужилени.
Ударен от непогрешимите куршуми на двамата трапери, конят направи огромен скок и литна по отсрещния склон на прохода, но там остана за миг изправен на задните си крака, след което рухна на земята и изцвили продължително.
Индианецът, който го яздеше, бе изхвърлен от седлото, заедно със съществото, което стискаше в ръцете си.
Хари и Джордж се нахвърлиха отгоре му с извадени ножове, готови да го скалпират, според безмилостния закон на прерията, при най-малкия му опит за съпротива, а през това време, мъкнейки няколко големи фенери бяха притичали десетина часови.
Замаян при падането, индианецът въобще не помисли да си послужи с бойната секира, нито с пушката си — оръжие, което през 1863 година индианците вече широко използуваха вместо лъковете.
— Приятели — рече Хари на притеклите се — наредете се в кръг наоколо и оставете на мен и брат ми Джордж да се справим с този неканен гост.
Взе един от фенерите и доближи до индианеца.
Той беше красив младеж на шестнадесет или седемнадесет години, с доста светъл тен на кожата, с дълги гарванови коси, затова пък очите му бяха синкави — нещо, което не се среща никога сред червенокожите. Дрехите му обаче бяха по американски модел: кожена куртка, нарисувана с ярки цветове, тесни панталони, цепнати в края и обшити със кичури човешка коса, и накрая прекрасни, везани мокасини. Около главата си носеше златен обръч, който придържаше стрък орлови пера — отличителен белег на видните червенокожи.