— Ако смъртта не ни настигне, ще ги видите отново, господин полковник — отвърна съветникът с развълнуван глас. — Така ли е, приятели?
— Разчитайте на нас, полковник — отвърнаха двамата трапери от прерията.
— Благодаря ви, приятели и бог да ви пази!…
— А, почакайте! Малката индианка къде е? — попита съветникът.
— Сега ще ти я пратя.
Полковникът махна на тримата храбреци за сбогом и влезе в палатката. Но още не беше се обърнал, когато се почувствува нападнат отзад и в гърба му да се забива острие. Болката бе тъй силна, че се свлече веднага, без да отрони дума.
Минехаха, малката индианка, го бе нападнала с дивата жестокост на ягуар, забивайки в тялото му едно мексиканско мачете — нож с две остриета, който малко преди това бе избрала между другите оръжия, окачени на подпорните колове.
— Ето, че пътят на сиусите е отворен! — промълви тя, после със скок на пантера излезе от палатката и извика:
— При кого трябва да се кача?
— Зад мен — рече съветникът и като я хвана за една ръка повдигна я като перце.
В този миг откъм прохода отекна залп.
— Хайде, приятели! — викна Джон. — Сбогом, полковник! Дайте отпор на тия червенокожи!
След това, без да чакат друго, тримата ездачи, от страх да не бъдат нападнати по пътя си, пуснаха в бесен кариер мустангите си, а междувременно залповете следваха един след друг — неумолими, ужасни, отекващи зловещо сред високите скали, които се издигаха отвесни около американския лагер. От време на време се дочуваха страшни викове — сиусите, преди да нападнат прохода надаваха неразбираемите си бойни викове, които по-скоро приличаха на бесен кучешки лай.
Пред бегълците се откриваше един каньон, заграден от две страни с туфи от огромни кедри, борове и артенсии, сред които шумоляха хиляди невидими потоци.
Съветникът, който познаваше на пръсти централните територии и бе кръстосвал години из тях, служейки като посредник между червенокожите и търговците в прерията, се хвърли в урвата и викна на другарите си:
— Придържайте конете! Оставете другите да се сражават. Нашият ред ще дойде по-късно. Впрочем, проходът не е лесен за превземане. — После се обърна към индианското момиче: — Дръж се здраво, малката, ако не искаш да си разцепиш черепа! Така, а сега в галоп, приятели!
Джон Максим яздеше огромен кон на великолепни петна, с горящи очи и дълга грива; само едно такова животно можеше да носи своя стокилограмов ездач. Свикнало на сраженията с индианци, умното животно, усети, че господарят му е в опасност и се бе хвърлило уверено в каньона с високо изправена глава, забивайки в стръмнината яките си крака.
Двата мустанга на Хари и Джордж, единият съвсем черен, лъскав като кадифе, а другият сив, но със снежнобяла грива, и двата испанска раса, го последваха без колебание, като цвилеха радостно.
Бяха изминали триста-четиристотин крачки, прескачайки скалите, които покриваха дъното на каньона, когато сред незатихващите изстрели до тримата защитници на границата достигнаха, за тяхно учудване, гласове, които настоятелно зовяха:
— Полковник!… Полковник!
Джон Максим спря за малко коня си, но не видя жестоката усмивка, която цъфна по устните на момичето зад него.
— Чу ли, Хари? — попита той с тревожен глас.
— Да, Джон.
— А ти, Джордж? Нали хората ни викаха полковника?
— Съвсем вярно — отвърнаха двамата братя.
— Да не му се е случило някакво нещастие?
— Невъзможно — рече Хари. — Той е сред хората си, а индианците не могат да атакуват лагера от обратната страна. Ето, вече не се чуват залпове. Здравата се бият горе!… Жалко, че и ние не сме там.
Все още неубеден, съветникът изчака още няколко мига, но адският трясък, който заливаше планината не позволяваше да се различи никакъв отделен вик.
Явно струпали големи сили в прохода на смъртта, сиусите атакуваха ожесточено. Бяха решили да напуснат върховете, които обитаваха, за да влязат в голямата прерия и подпомогнат шайените, идващи от изток, както и арапахите, които действуваха на запад, подлагайки всичко под огън и меч.
— Сигурно вече е при войниците си — рече великанът. — Не е човек който ще обърне гръб на опасността и не случайно са го нарекли ягуара на Утах.
— Тръгваме ли? — попитаха траперите, които вече бяха дочули свистенето на куршуми над главите си.
— Тръгваме — отвърна съветникът, отпусна юздите и стегна колена към седлото. — Дръж се, малката!…
Трите коня подновиха своя бяг, докато бойните викове на сиусите и стрелбата зачести. За по-малко от двадесет минути прекосиха първия каньон, преминаха по равни скални площи и навлязоха във втори, чийто стени бяха покрити с богата растителност. На значително разстояние под тях, осветена от луната, се разстилаше огромната, безкрайна прерия, рай за огромните бизони и антилопите с чаталести рога, но и рай на жестокия индианец, винаги готов да защити земите си от неумолимото нашествие на бледоликия човек, решил да унищожи червената раса. В края на втория каньон тримата ездачи дадоха кратка почивка на мустангите си и напрегнато се заслушаха. Изстрелите в планината продължаваха и вероятно, както винаги, карабините на бойците доброволци извършваха чудеса сред червенокожите.