— Истинско сражение — рече съветникът, който не изглеждаше никак спокоен. — Можеха малко да почакат тия кучи синове. Точно тази вечер ли трябваше да атакуват прохода?
— Би ли се върнал горе? — попита Хари.
— Веднага, приятелю — отвърна великанът, и най-вече заедно с вас. Лишихме защитата от три карабини, които никога не грешат, защото знам колко струват вашите.
— Да идат по дяволите Нощна Птица, Яла и Лява Ръка!
— Можеха да оставят спокойни децата на полковника, поне сега.
— Ще стигнем ли навреме, за да ги спасим? — попита Джордж.
— Всичко зависи от бързината на нашите коне и от щастието ни.
— Я, като че ли гърмежите намаляват. Да не би сиусите да са изяли вече боя? Напред, другари! Да стигнем до равнината и после да се опитаме да стигнем до Кампа с последния дилижанс.
— Ако индианците не ни подгонят — рече Джордж.
— Ако доброволците удържат, няма от какво да се безпокоим — отвърна съветникът. — Другите проходи на Ларамските планини са неизползваеми за коне, а червенокожият не тръгва по бойната пътека без мустанг.
— По-добре внимавайте за сивите мечки; по тия места би трябвало да ги има.
Поеха в галоп, макар каньоните, които се редуваха да бяха крайно недостъпни. Огромни скали, стърчащи сред гъсталаци, покриваха дъното на проходите, покрай които бяха нападали множество канари, от високите върхове вероятно по време на размразяването на ледовете. Тук-там бликаха буйни потоци и образуваха стотици малки водопади.
Пришпорени от господарите си, мустангите гълтаха пътя, преодолявайки препятствията, които други коне мъчно биха превъзмогнали, особено нощем. А зората още се бавеше. Джон, който яздеше начело, с малката индианка, вкопчена в него, спираше понякога, ослушваше се и хвърляше поглед назад към каньоните. Постоянно си мислеше, обзет от безпокойство и страх, за полковника и неговите доброволци. Тежко им ако сиусите успееха да завладеят Прохода на смъртта и да разрушат лагера! Тогава те нямаше да закъснеят да се втурнат по петите на тримата бегълци и да ги преследват със стотици, като ягуари от прерията. Но все още изглежда нещата в планината вървяха добре, защото от време на време долиташе ехото от карабините. Барутният трясък говореше, че лагерът не е завзет и доброволците все още не са избити.
Четири часа без прекъсване продължи галопа на неуморимите мустанги, които сякаш имаха стоманени копита, през непрестанно редуващите се каньони, после, призори, стръмнините се заоблиха и големите петна от борове, черен орех, кедри и гигантски шишарки почнаха да редеят. Прерията беше само на няколко мили от ездачите — зеленееща, прекрасна, обсипана с дъхави цветя. За четвърти път Джон беше спрял огромния си мустанг и се бе заслушал.
— Нищо не се чува вече — рече. — Горе сражението е свършило.
— В полза на нашите или на сиусите? — попита Хари.
Съветникът се обърна и погледна нагоре. Върховете на Ларамийската верига бяха забулени от гъста мъгла, която бързо се спускаше към долните каньони, обвивайки горите.
— Не знам какво бих дал да бъда там горе поне за една минута — каза. — Кой ли е победил? Да си пожелаем това да е полковник Девандел.
Писклив, подигравателен смях се изплъзна от устните на малката индианка.
— Какво ти е, Минехаха? — попита раздразнено съветникът.
— Видях едно диво куче, което си подаваше муцуната от бърлогата и ме гледаше — отвърна момичето.
— Ех, защо не те прибере вашия дух Маниту при себе си — измърмори съветникът и добави високо: — Не си достатъчно сериозна за индианкасиу.
После се обърна към двамата трапери, забили поглед в мъглите, и каза:
— Да вървим ли, приятели?
— Щом трябва да идем в асиендата в Сан Фелипе по изричната заповед на полковника, не виждам причина да спираме тук — отвърна Хари. — Да не забравяме, че от лявата ни страна са шайените, които вече кръстосват из прерията.
— Прав си, приятелю. Заели сме се с една работа и наш дълг е да я свършим докрай. Хайде, да се спуснем в прерията! Да става каквото ще!
Нова подигравателна, предизвикателна усмивка пробегна по устните на малката индианка.