— Дявол да го вземе, какво толкова ти е смешно, момиче?
— викна съветникът, ядосан.
— Видях главата на друго диво куче да се появява заедно с една грозна птица.
— Затвори си устата, глупачке, да не те запратя в каньона. По-добре щеше да бъде да останеш горе в планината, та някой сиус да те наръга. Така щеше да умреш поне от ръката на съотечествениците си.
— Може би белият човек се лъже — отвърна индианката със спокоен глас.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джон, изненадан от дързостта на момичето.
— Че още не съм ти казала, че съм сиу.
— Какво ме засяга? За мен си червенокожа и това ми стига. Минехаха показа зъбите си като млада пантера и черните й очички пламнаха.
Хари, който я забеляза, избухна в смях.
— Пази се, Джон, до себе си държиш змия — каза. — Малката е зла и лоша.
— Но тъй като аз не съм нито неин баща, нито неин брат, нито пък червенокож, ако ми досажда ще я изоставя на койотите и сивите вълци, да си оспорват мършавите й крака.
— Аз съм девойка — рече Минехаха, — и никога не съм чувала да казват, че бледоликите са жестоки към хората, които не могат да се бият.
— Да не би твоите да щадят децата ни? Проклятие!… Твоите са долни бандити и по-добре да не се наричат бойци.
— Ех… да не си губим времето за разправии с това момиче от планините, което с удоволствие бих оставил на полковника, а да се занимаем с мустангите си. След не повече от час и ще стъпим на сочната трева на прерията.
— Чувате ли нещо?
— Нищо — отвърнаха двамата трапери.
— Добър знак, нашите са изблъскали в прохода ония проклетници. Ще видим дали прерията е по-малко опасна.
Един час по-късно, точно когато слънцето величествено изгряваше на хоризонта, а голямата планинска верига плуваше в пари, тримата ездачи и малката индианка преминаха през последния каньон и се спуснаха към безкрайната прерия.
Непрестанното нашествие на американските пионери, които нахлуваха на изток от една страна, и на запад — от друга, завладявайки земите без да поискат съгласие от законните собственици на земята, бе запалило в сърцата на червенокожите неукротима омраза към белия човек, който заплашваше да унищожи расата им. Различните племена, пръснати из тези огромни територии, на няколко пъти се бяха опитвали да противостоят със сила на прилива на белите, като извършваха страхотни кланета на американски заселници.
За жалост, ако мразели до смърт бледоликия човек, племената се мразели и помежду си, и вместо да се обединят срещу общия враг, враждували лекомислено и за трябва и не трябва изравяли бойната секира, отдавайки се на жестоки избивания.
Но през 1863 година червенокожите най-после разбрали, че е дошъл часът да си подадат ръка, да забравят старите или скорошни вражди и да сключат съюзи помежду си. Прерията на индианците! — казали. Белият човек цели да унищожи расата ни и да и подложи на гладна смърт семействата ни. Това било вярно, защото непрекъснатите нашествия на белите заселници все повече стеснявали ловните територии, които единствени давали поминък на индианците, неспособни да засеят една педя земя, макар с ряпа. Дивечът полека-лека изчезвал — огромните стада бизони, които съставлявали основната храна на племената, от ден на ден редеели, елените, червените кошути, вкусните пуйки, които на времето се броели с хиляди, почнали също да изчезват, а заедно с тях и табуните от диви коне, над които белият човек нямал никакво право. Оплакванията, изпратени чак до президента на великата Американска република, утвърдила се вече здраво след нейните главоломни победи над Мексико, останали без отговор. Белият човек считал законния притежател на земята, червенокожия за натрапник, който рано или късно е определен да изчезне. Вече се водили сражения по границите, защото белият човек не уважавал червения си брат, към когото се отнасял по-зле отколкото към роб.
Понякога индианците, разгневени от това, че бледоликият нахлувал отвсякъде, строял чифлици и разоравал полетата, се нахвърляли като страховит ураган над ония нещастници и ги избивали до крак, а после ги скалпирали, за да украсяват с косите им кончовете на мокасините си, щитовете, стрелите и шатрите си. От време на време белите не пропускали да си отмъстят, като се съревновавали по жестокост със своите противници и не пощадявали на свой ред нито жените, нито децата.
През 1863 година едно мощно надигане на бойните щитове изненадало пионерите. Три народа, дотогава враждуващи помежду си — сиусите, най-силните от всички племена на континента, шайените и арапахите, също тъй многобройни, сключили съюз, който имал една единствена цел: унищожението на белия човек, нахлул в ловните им територии отвъд Арканзас.