Войната избухнала като мълния, защото никой не я очаквал и кланетата започнали веднага яростно от страна на индианските орди, които действували на север от Колорадо, на изток от Канзас и по границите на Вайоминг, на Утах и дори на Невада. Цели конвои с емигранти, изненадани по безкрайните прерии, били избивани, колите изгаряни заедно с пътниците в тях, чифлиците подпалвани, нивите опустошавани — всичко, впрочем, било подлагано на огън и сеч от тия страшни червени ездачи, които се придвижвали със страхотна бързина.
Изненадано от надигналата се вълна от насилия, която застрашавала неудържимия приток от емигранти, американското правителство отначало сметнало, че лесно ще се справи, като изпрати няколко отряда с доброволци. Те обаче бързо се стопили след няколко ужасни битки.
Само полковник Девандел, ветеран от индианските войни, успял да убегне от индианските хайки, като потърсил убежище със своите петдесет души, поверени му от правителството, в Ларамските планини, където се надявал да препречи пътя на ордите на сиусите. Очаквал доброволците от Арканзас и други територии да се организират, за да могат да дадат отпор на урагана, който застрашавал да помете и последния заселник отвъд Мисисипи, та дори и отвъд границата с Калифорния.
Джон Максим и двамата трапери, които знаеха, че всеки момент могат да се намерят пред някои летящ индиански отряд — ако не от сиуси, вероятно задържани при Прохода на смъртта от доброволците, то сигурно от шайените. спряха, за да се посъветват кой път да хванат.
На север се простираше голямата равнина, граничеща с планините, богата на тучна трева, която би могла да даде поминък на хилядите скотовъдци и покрита тук-там с гъсти горички от клен, орех, дъб, елши и памукови храсти, пуснали корени сред многото потоци. На юг се стелеше безкрайната прерия, покрита с житни растения, слънчоглед, мащерка, салвия, мента, полски чемшир, предпочитаната трева от бизоните. Но както равнината, така и прерията криеше не по-малко опасности от засади и тримата ездачи мъчно биха убегнали от острия взор на индианците.
— За сега предпочитам равнината — заключи съветникът. — Ще продължим до нивото на Кампа, после ще пресечем прерията, за да достигнем последните дилижанси, на които предстои да тръгнат за голямото Солено езеро.
— Ако индианците не са опожарили и тях — рече Хари и добави: — От няколко седмици шайените трябва да са тръгнали по бойната пътека и безспорно не са останали бездейни.
— Ако не срещнем нищо ще продължим с нашите мустанги — отвърна съветникът. — Може и да са за предпочитане пред дилижансите. Разбрахме ли се?
— Да.
— Тогава напред през равнината — рече Джордж, нетърпелив да се впусне сред горите. — Поне ще намерим някоя мечка или стадо диви пуйки, които ще ни позволят да забравим вечния хляб от мухлясала царевица в лагера. Планината може и да е красива, на който му харесва, но аз предпочитам просторните равнини, където ще пусна на воля мустанга си.
— Пусни го, братко.
Джордж имаше намерение да послуша брат си, когато великолепният му и силен кон, макар жестоко пришпорен от сребърните мексикански шпори, рязко отстъпи и изцвили звучно.
— Я, виж ти! — възкликна Джордж и дръпна юздите, при което Хари и Джон се хванаха за карабините. — Изглежда пред нас има някой. Моят мустанг е навикнал да подушва врага — добави той.
— И моят не е спокоен — рече съветникът. — Дали червенокожите не са наблизо?
В този миг се чу силно цвилене зад една горичка от черни орехи, опасана от поточе, по чиито брегове важно се разхождаха, без да показват никакъв страх, чапли със снежнобели пера и дълги крака.
Съветникът и двамата трапери бяха останали неподвижни, с пръст на спусъка на карабините, готови да открият огън при най-малката неприятна изненада.
Отново се чу цвилене, но никой не се появи.
— Ако беше див мустанг досега щеше да побегне. Да обиколим горичката и да видим — рече Джон.
Останаха за малко заслушани, после тръгнаха един след друг, като възпираха конете, които се опитваха да се отбият ту ъ ляво, ту в дясно, сякаш бяха надушили някаква опасност. Гората се сгъсти и постави на изпитание ловкостта на ездачите, които бяха принудени да карат мустангите си да прескачат падналите изгнили дънери, изпречили се на пътя им.
Изведнаж големият кон на съветника се запъна неочаквано, после рязко изви. Почти в същия миг един мустанг, оседлан по мексикански, с високо, твърдо седло и къси, широки стремена, се стрелна от един гъсталак от елши, които изглежда заобикаляха голям брой малки блата, наречени тук очи.