— Добър ден, господа — рече и бързо се изкачи по брега, мокър до кости и все още с ножа в ръка. — Дължа ви живота си — добави.
— Ех, в прерията хората си помагат един-друг и се защитават задружно. Златотърсач ли сте? Ако не лицето, то поне дрехите ви го издават.
— Отгатнахте, господине. Аз съм от ония, посветили живота си в откриване на златни мини — отвърна непознатият с гърлен глас.
— Които никога не се разработват — каза съветникът с иронична нотка. — Сега из прерията скитат какви ли не авантюристи.
Златотърсачът дигна рамене и спря за миг погледа си върху малката индианка, седнала удобно в голямото седло зад Джон. За миг в очите им проблясна игриво пламъче, но угасна преди още тримата мъже да могат да го уловят. Скрита зад съветника, Минехаха бе му отвърнала с усмивка.
— От къде идвате? — попита Джон.
— От планината — отвърна златотърсачът.
— От Ларамските ли?
— Да, сеньор.
— И не ви ли скалпираха сиусите?
— Да ви кажа, че не са ме гонили през целия път, значи да ви излъжа, но не е лесна работа да бъде настигнат един златотърсач, който познава всички кътчета на планината и прерията. Обзалагам се на скалпа си срещу вашия мустанг, че вие сте част от доброволците на границите, които полковник Девандел струпа на изхода на Прохода на смъртта, за да попречи на индианците да слезат в прерията. Излъгал ли съм се?
— Не — отвърна съветникът, — но се учудвам, как така не сте предложили на полковника помощта си, като сте знаели, че ние, американците, сме горе в планината, а сте стояли настрана.
— Поради цвета на кожата ми, доброволците биха могли да ме вземат за индианец и като такъв да ме изпратят в чудните прерии на Великия Дух, които за сега не държа никак да посетя.
— Прав сте: когато куршумът литне, никой не знае къде ще иде. А сега за къде сте се запътили?
— Бягам от въстанието на червенокожите.
— Без цел ли?
— Един златотърсач никога няма цел, а сега по-важното е човек да спаси кожата, и най-вече — скалпа си. — А вие накъде сте се запътили, ако мога да попитам?
— За Кампа — отвърна Джон. — Ще се опитаме да се присъединим към някои от последните дилижанси, които тръгват за Соленото езеро. И ние бягаме.
— Войници да бягат! По-добре кажете, че сте натоварени с някаква важна задача — забележи иронично златотърсачът.
— Може би — отвърна сухо съветникът. — Искате ли да дойдете с нас?
— Разбира се, ако ви е приятно.
— Видяхте ли индиански колони да се мяркат наоколо?
— Нито една, досега; струва ми се, че шайените и арапахите няма да се раздвижат, преди сиусите да слязат от Ларамските планини. Но може да има някой отряд, който да кръстосва из прерията.
— Съвзехте ли се от преживяния страх?
— Вълненията не траят дълго при мен — отвърна златотърсачът, който от време на време хвърляше бегли погледи към Минехаха, споделени от нейна страна.
— Конят ви ще се върне ли?
— Твърде привързан е към своя господар, за да побегне.
— Идете да го потърсите, докато ние отсечем някой мечешки бут за обяд.
— Веднага ли тръгваме?
— Много бързаме. Ще спрем чак на Мисията на Клането, за да прекараме нощта. Надявам се да е останала още някоя изправена стена или навес.
— Добре — отвърна златотърсачът с гърления си глас. — Ще се върна след минута с моя мустанг и карабината, която оставих съвсем лекомислено закачена на седлото.
Размени последен поглед с малката индианка, стисна своето мачете и навлезе в гъсталака, като свиркаше с уста на коня си.
Съветникът и Хари останаха загледани в отдалечаващия се златотърсач, а през това време Джордж, въоръжен с дългия си нож, режеше задните крака на мечката, които трябваше да послужат за два вкусни шиша. Както често му се случваше, старият войник изглеждаше угрижен.
— Какво ще кажеш за тази работа, приятелю? — попита той накрая трапера. — Що за човек ще излезе тоя странен индивид, когото бих предпочел да не срещам по пътя си?
Хари поклати глава, плю, отчупи къс тютюн, който натика в устата си, след което каза:
— Хм…
— Твоето „хм“ не е отговор.
— Какво ще кажеш, приятелю, ти който си петнадесет години по-стар от мен и познаваш прерията от дете?