— Хм… — рече на свой ред съветникът, усмихнат. — Признавам, че и аз бих се почувствувал затруднен да кажа към коя порода негодници принадлежи този човек. Може и да е златотърсач, ако се съди по дрехите му, но мен ми прилича на индианец.
— Тогава не би трябвало да бяга от въстанието на индианците.
— Това е вярно, Хари.
— А може и да е някой мексикански пройдоха; ти знаеш, че доскоро бандитите гъмжеха в Колорадо.
— Какъвто и да е, той е един, а ние трима и не би му изнасяло да се шегува с нас. Впрочем, при пръв удобен случай в Кампа, ще се освободим от него и ще го пратим да търси златни мини в Калифорния, ако…
Съветникът спря изведнаж и се извърна наполовин наляво.
Минехаха бавно се бе приближила, излегната в тревата на няколко крачки от тях, по начин да не изпусне ни една сричка от онова, което двамата си казваха.
— Какво правиш тук, лудетино? — викна съветникът, сбръчквайки чело. — Опитваше се да ни подслушаш, така ли?
— Хоуг… — рече момичето и повдигна рамене. — Минехаха слушаше шепота на потока.
— Можеше да идеш по-далече.
— Хоуг, отивам.
Загърна се плътно с разкошната си вълнена наметка от див овен и се премести на една скала, в която се разбиваха пенливите води на потока.
Джон и Хари се спогледаха.
— Ето един заложник, който, вероятно, ще ни донесе повече неприятности, отколкото полза — каза първият.
— И аз така мисля — отвърна вторият. — Това момиче е истински дявол и признавам, че понякога очите му ми вдъхват страх.
В този миг златотърсачът изскочи от гъсталака, яхнал своя мустанг, оседлан по мексикански — едно разкошно животно от андалузска порода, по-скоро с малък ръст, но с много дълга грива и опашка, и сухи, нервни крака.
— Добре е обязден — каза Джон. — Но, стига приказки, да тръгваме, докато сиусите все още не са слезли в прерията.
— Полковник Девандел ще им отвори доста работа в Прохода на смъртта, макар хората му да са малко.
Джордж бе отрязъл двата мечешки бута и ги бе окачил на седлото си. Истински грях бе да оставят толкова вкусно месо на вълците в прерията, защото мечото месо съперничи на глиганското, но пътниците смятаха да преспят само един път преди да се насочат към Кампа, така че провизиите им бяха предостатъчни.
— Готови ли сте? — попита Джон, след като бе пристегнал някои от коланите на коня си.
— Напълно — отговориха Хари, Джон и златотърсачът.
— Дръжте карабините си под ръка и да се поверим на добрата ни звезда.
Леко пришпорени, четирите коня се втурнаха напред, а през това време над кървящия труп на мечката бързо се спусна ято огромни черни ястреби. Койотите, малките степни вълци, по-късно Щяха да довършат делото им.
Равнината, която опираше до последните склонове на Ларамската планинска верига, се простираше пред нашите ездачи хълмиста и пресечена. Ту се издигаше вълнообразно, покрита с огромни пространства дъбови гори с висок ствол и диви череши, наречени Вирджиния, ту рязко се снижаваше, осеяна с малки блата, опасани от храсти диви рози и рицин. Понякога, дочувайки галопа на четирите коня, макари много приглушен от тревата, двойки антилопи с чаталести рога, едри като телета, но тънки и с елегантни форми, с червеникава козина по гърба, а по гърдите и корема — бяла, изскачаха от храстите и побягваха с бързината на вятъра, като поклащаха дългите си, тънки рога, или пък безброй катерици, които скачаха навред. Минехаха се заливаше от смях при тази гледка, колкото това да беше неприятно за Джон.
Присъствието на дивеч бе добър знак, понеже всички животни в прерията се страхуват от индианеца — най-големият им враг, като от чума. Ако някой летящ отряд шайени или арапахи се появеше по тия места нямаше да останат дори враните, които сега продължаваха да грачат от високите клони на дърветата.
— Давайте, всичко е наред — казваше съветникът. — Ако хванем последните коли в Кампа, можем да смятаме, че сме достигнали целта си.
Ездата продължи до късно по обяд, без неприятни срещи. За да не преуморяват конете, макар и издръжливи, спряха за няколко часа и схрускаха по един царевичен сухар, който носеха още от лагера. Навикнал да си готви сам, златотърсачът прибави към сухарите няколко глави див лук, чийто вкус е превъзходен. Почивката им бе нарушена от появата на глутница едри, черни и нагли вълци, които веднага застанаха зад ездачите с явното намерение да изчакат падането на нощта преди да нападнат. Това също беше добър знак, защото дори гладният вълк избягва индианеца, сякаш знае че рано или късно го очаква котел с вряща вода. Разбира се, четиримата ездачи биха предпочели друга компания, тъй като зловещият им вой би могъл да привлече вниманието на двукраките врагове, много по-опасни в този момент от вълците.